Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Знаете ли, че вие сте необикновено момиче, Ан? Изпитвали ли сте някога колебание?

— Колебание? — попитах аз озадачена.

— Да, колебание, колебание, колебание! Да тръгнете сама и на практика без пари. Какво ще правите, когато се озовете в чужда страна, а парите ви са свършили?

— Няма смисъл да се притеснявам за това, докато не стане. Все още имам доста пари. Двадесет и петте лири, които мисис Флеминг ми даде са практически непокътнати, а освен това, вчера спечелих от лотарията. Ето още петнадесет лири. Ами да, имам много пари. Четиридесет лири!

— Много пари! Господи! — промърмори мисис Блеър. — Аз не бих могла да сторя това, Ан, въпреки че смелост не ми липсва. Не бих могла да тръгна безгрижно с няколко лири в джоба, без да знам какво правя и къде отивам.

— Точно затова е интересно — извиках аз, безкрайно развълнувана. — Човек изпитва толкова прекрасно чувство за приключение!

Тя ме погледна, поклати един или два пъти глава, а след това се усмихна.

— Щастливка! На света едва ли има много хора, които да чувстват нещата като вас.

— Е — казах аз нетърпеливо, — какво мислите за всичко това, мисис Блеър?

— Мисля, че е най-вълнуващото нещо, което някога съм чувала! А сега, като начало, ще престанете да ме наричате мисис Блеър. Сюзън е много по-добре. Разбрахме ли се?

— С най-голямо удоволствие, Сюзън.

— Браво. Хайде сега да се захващаме за работа. Казвате, че в секретаря на сър Юстас — не онзи мрачен Паджет, а другия — сте разпознали мъжа, който е бил ранен и е потърсил подслон във вашата каюта?

Аз кимнах.

— Ето две брънки, които свързват сър Юстас с тази заплетена история. Жената, която е била убита в неговата къща и неговият секретар, който е бил ранен в един посред нощ. Не подозирам самия сър Юстас, но не може всичко да бъде случайно стечение на обстоятелствата. Сигурно съществува някаква връзка, дори ако той самият не знае каква е тя. Освен това тази странна работа със стюардесата — продължи тя замислено. — Как изглеждаше?

— Не й обърнах внимание. Бях толкова развълнувана и напрегната — и толкова се разочаровах от появата на стюардесата. Но да — мисля, че лицето й ми се стори познато. Разбира се, че ще ми е познато, ако съм я виждала на кораба.

— Лицето й ви се е сторило познато — каза Сюзън. — Сигурна ли сте, че не е бил мъж?

— Наистина беше доста висока — признах аз.

— Хм. Едва ли е бил сър Юстас, така си мисля, нито пък мистър Паджет… Почакайте!

Тя грабна някакъв лист и започна трескаво да рисува. Погледна резултата с наклонена на една страна глава.

— Доста добра прилика с преподобния Едуард Чичестър. А сега детайлите. — Тя ми подаде листа. — Това ли е вашата стюардеса?

— Ами да — извиках аз. — Колко сте съобразителна, Сюзън!

Тя отхвърли комплимента с пренебрежителен жест.

— През цялото време имах някакви съмнения спрямо този Чичестър. Помните ли как изпусна чашата си е кафе, когато говорехме за Крипън онзи ден?

— И се опита да получи каюта седемнадесет!

— Да, дотук всичко съвпада. Но какво означава това? Какво наистина е трябвало да се случи в един часа в седемнадесета каюта? Не може да е било раняването на секретаря. Не би имало никакъв смисъл то да бъде организирано в точно определен час, на точно определен ден и на точно определено място. Не, трябва да е била някаква среща, за която той е бързал и по пътя е бил ранен с нож, но с кого е трябвало да се срещне? Със сигурност не с вас. Може би с Чичестър. Или пък с Паджет.

— Това е малко вероятно — възразих аз. — Те могат да се срещнат по всяко време.

И двете помълчахме минута-две, след което Сюзън опита да подходи по нов начин.

— Може би в каютата е имало нещо скрито?

— Това ми изглежда по-вероятно — съгласих се аз. — И би дало обяснение на въпроса защо нещата ми са били претърсвани на следващата сутрин. Но там нямаше нищо скрито, сигурна съм.

— Не би ли могъл младежът да пусне нещо в някое чекмедже предната вечер?

Аз поклатих глава.

— Щях да го видя.

— А дали не са търсили вашето скъпоценно листче?

— Може би, но ми се струва съвсем безсмислено. На него имаше само време и дата — и двете вече минали.

Сюзън кимна.

— Така е, разбира се. Не, не е било листчето. Между впрочем, то у вас ли е? Много бих искала да го видя.

Бях донесла листчето със себе си като веществено доказателство номер едно и й го подадох. Тя го разгледа внимателно с присвити очи.

— След седемнадесет има точка. А защо няма точка и след едно?