Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

Когато изведнъж осъзна, че го наблюдаваме, той бързо се обърна и изчезна.

— Познавате ли този човек? — попита Ан Бедингфийлд рязко.

— Това е другият ми секретар — обясних аз. — Мистър Рейбърн. Той не се чувстваше добре досега.

Тя отчупи парченце от хляба до чинията си.

— Отдавна ли е ваш секретар?

— Не много отдавна — казах аз предпазливо.

Предпазливостта обаче е безполезна, когато си имате работа с жена — колкото по-уклончив сте, толкова по-настоятелна става тя. Ан Бедингфийлд изобщо не се поцеремони.

— От колко време? — направо попита тя.

— Ами… ъ-ъ-ъ… назначих го точно преди да отплаваме. Един мой стар приятел го препоръча.

Тя не каза нищо повече и отново потъна в размисъл. Обърнах се към Рейс с чувството, че е мой ред да засвидетелствам интерес към неговия разказ.

— Кой е най-близкият родственик на сър Лорънс, Рейс? Знаете ли?

— Струва ми се, че да — отвърна той. — Това съм аз!

В нощта на бала с маски реших, че е дошло време да се доверя някому. До този момент бях действала сама и това много ми допадаше, но сега изведнъж всичко се промени. Вече се съмнявах в собствените си преценки и за пръв път ме обзе чувство на самота и отчаяние.

Седнах на края на койката си, все още с циганския костюм и започнах да обмислям положението. Първо се спрях на полковник Рейс. Струваше ми се, че той ме харесва. Сигурна бях, че ще прояви разбиране. А и не беше глупав. Все пак като размислих, започнах да се колебая. Той беше човек властен. Щеше да изземе целия случай от ръцете ми. А това беше моята загадка! Имаше също и други причини, които трудно бил признала и пред себе си, но които ме възпираха да се доверя на полковник Рейс.

След това си помислих за мисис Блеър. Тя също беше добра с мен. Не се заблуждавах, че това означава кой знае какво. Най-вероятно обикновена моментна прищявка. Все едно, аз бях в състояние да я заинтригувам. Тя беше жена, които е изпитала повечето от обикновените усещания от живота. Аз и предлагах нещо необикновено. Освен това я харесвах, харесвах нейното естествено държание, това, че не е сантиментална и изобщо не се превзема.

Решено. Трябваше да я потърся веднага. Едва ли щеше си е легнала по това време.

След това се сетих, че не знам номера на нейната каюта. Моята приятелка, нощната стюардеса, сигурно го знаеше. Натиснах звънеца. Измина известно време, преди в отговор да се появи един мъж. Той ми даде информацията, от която имах нужда. Каютата на мисис Блеър беше номер седемдесет и едно. Извини се, че не е успял да се отзове по-рано на позвъняването, но обясни, че трябвало да обслужва всички каюти.

— А къде е стюардесата? — попитах аз.

— Тяхното дежурство приключва в десет часа.

— Не — имам предвид нощната стюардеса.

— Нощем няма дежурни стюардеси, госпожице.

— Но… но онази нощ дойде стюардеса. Беше към един часа.

— Сигурно сте сънували, госпожице. След десет часа няма дежурни стюардеси.

Той се оттегли и аз останах да разсъждавам върху това, което току-що бях научил. Коя беше тази жена, която дойде в каютата ми през нощта на двадесет и втори? Лицето ми помръкна, когато осъзнах колко хитри и дръзки са моите неизвестни противници. След това, като се стегнах, излязох и тръгнах да търся каютата на мисис Блеър. Почуках на вратата.

— Кой е? — чу се нейният глас отвътре.

— Аз съм — Ан Бедингфийлд.

— О, влезте, циганко.

Влязох. Наоколо лежаха пръснати множество дрехи, а самата мисис Блеър беше загърната с едно от най-прекрасните кимона, които някога съм виждала. То беше цялото в оранжево, златисто и черно и видът му събуди у мен завист.

— Мисис Блеър — бързо казах аз. — Искам да ви разкажа историята на моя живот — тоест, ако не ви се струва твърде късно и ако няма да ви отегча.

— Ни най-малко. Винаги съм мразела да си лягам — каза мисис Блеър и цялото й лице грейна от очарователната й усмивка. — Ще ми бъде много приятно да чуя историята на живота ви. Вие сте много странно същество, циганко. Кому би хрумнало да нахълта при мен в един часа сутринта, за да разкаже историята на живота си? Особено след като седмици наред е отказвал да задоволи вроденото ми любопитство! Не съм свикнала да се държат резервирано с мен, но го възприех като доста приятно ново преживяване. Седнете на дивана и ми разкажете всичко от игла до конец.

Разказах й цялата история. Това отне известно време, тъй като съвестно изложих всички подробности. Когато свърших, тя въздъхна дълбоко, но изобщо не каза това, което очаквах да чуя от нея. Само ме погледна, позасмя се и рече: