Агата Кристи - Мъжът с кафявия костюм

— Има известно разстояние — посочих аз.

— Да, има разстояние, но…

Изведнъж тя стана и се втренчи в листчето, като го държеше колкото се може по-близо до лампата. Долавях в поведението й едва сдържано вълнение…

— Ан, това не е точка. Това е дефект в хартията. Дефект в хартията, виждате ли? Тъй че той няма значение и трябва да се вземат предвид само разстоянията — разстоянията!

Застанах до нея. Прочетох цифрите така, както сега ги виждах.

— Едно, седемдесет и едно, двадесет и две.

— Виждате ли — каза Сюзън, — едно и също, но не съвсем. Часът пак е един, а датата двадесет и втори — каютата е седемдесет и първа! Моята каюта, Ан!

Стояхме и се гледахме една друга, толкова доволни от нашето ново откритие и така прехласнати от вълнение, че човек би могъл да си помисли, че сме решили цялата загадка. След това действителността осезателно ми напомни за себе си.

— Но, Сюзън, нали тук нищо не се е случило в един часа на двадесет и втори?

Нейното лице също помръкна.

— Не… Нищо.

Хрумна ми нещо друго.

— Това не е вашата каюта, нали, Сюзън? Искам да кажа, не е тази, която първоначално беше ангажирана за вас?

— Не, домакинът ми помогна да я сменя.

— Питам се дали не е била запазена за някой друг, преди да отплаваме — някой, който не е дошъл. Мисля, че можем да разберем.

— Не е необходимо да правим това, циганко — извика Сюзън. — Аз знам. Домакинът ми каза, че била запазена за някоя си мисис Грей, но изглежда това име е било просто псевдоним на известната Мадам Надина. Нали знаете, тя е прочута руска танцьорка. Никога не е играла в Лондон, но парижани са полудели по нея. Тя имаше огромен успех там през цялата война. Мисля, че е абсолютна негодница, но е изключително привлекателна. Домакинът изрази искреното си съжаление, че тя не е на борда, когато ми даваше каютата, а полковник Рейс ми разказа много неща за нея. Изглежда в Париж се носели доста странни слухове по неин адрес. Подозирали я в шпионаж, но не могли нищо да докажат. Мисля си, че полковник Рейс е бил там точно по този повод. Той ми разказа някои доста любопитни неща. Имало някаква професионално организирана банда, при това съвсем не германска. Всъщност я оглавявал мъж, когото наричали „Полковника“ и за когото се смята, че бил англичанин, но не могли по никакъв начин да установят неговата самоличност. Няма обаче никакво съмнение, че контролирал голяма организация от международни мошеници. Кражби, шпионаж, грабежи — занимавал се с всичко — и обикновено намирал някоя невинна изкупителна жертва, която да отговаря за престъпленията. Трябва да е бил дяволски умен! Предполагало се, че тази жена е един от неговите агенти, но не могли да попаднат на нищо, което да я уличи. Да, Ан, на прав път сме. Надина е точно такава жена, която би могла да бъде замесена в подобна история. Но къде е тя? Защо не е отплавала?

Озари ме внезапно прозрение.

— Тя е искала да отплава — казах аз бавно.

— Тогава защо не го е сторила?

— Защото е била мъртва , Сюзън. Надина с била жената, убита в Марлоу!

Мислено се върнах в голата стая в празната къща и отново ме обзе онова трудно определимо усещане за нещо опасно и зловещо. С него дойде и споменът за падащия молив и намерената ролка с филм. Ролка с филма — това ми напомни за нещо скорошно. Къде бях чула да се споменава за ролка с филм? И защо свързвах тази мисъл с мисис Блеър?

Внезапно се спуснах към нея и във вълнението си едва не я разтърсих.

— Вашият филм! Онзи, който са ви върнали през отдушника. Не беше ли това на двадесет и втори?

— Онзи, който загубих?

— Откъде знаете, че е същият? Кому е притрябвало да ви го връща по този начин — посред нощ? Това е безумно. Не — това е било съобщение! Филмът е бил изваден от жълтата метална ролка и на негово място са сложили нещо друго. У вас ли е все още?

— Може и да съм го използвала. Не, ето го. Спомням си, че го хвърлих на лавицата до койката.

Тя ми го подаде.

Беше най-обикновена метална ролка, такава, в която се поставят филми, предназначени за тропиците. Поех я с трепереща ръка, но още докато правех това, сърцето ми щеше да се пръсне. Тя беше забележимо по-тежка от обикновено.

С треперещи пръсти разлепих лейкопласта, който осигуряваше нейната херметичност. Свалих капачето и на леглото се изсипа поток от матови стъклени камъчета.

— Камъчета — казах аз, искрено разочарована.

— Камъчета? — извика Сюзън.

Нейният тон ме наелектризира.

— Камъчета? Не, Ан, не камъчета! Диаманти !