Ейдриън д'Аже - Кодексът на маите

Късметлията, качил Дженингс, размаха весело среден пръст и триколката запърпори шумно по тесния път към площада над полегатия склон.

— Накъде, сеньор?

— Черквата — махна с ръка Дженингс към бялата постройка в подножието на вулкана.

Макар че беше подгизнал, монсиньорът оглеждаше с интерес младока с мургава гладка кожа. Момчето провираше триколката умело между туристите и местните хора, застанали при малките сергии край пътя. Жени крепяха на главите си големи кошници с плодове и питки.

— Как ти е името? — накрая попита Дженингс.

— Алонсо.

Момчето намери къде да мине и през пълния с хора площад и спря в началото на пътеката към черквата.

— Алонсо — престраши се монсиньорът и му даде петдесет кецала бакшиш, — аз ще водя службите в черквата за известно време. Ела някой път да си поприказваме.

Дженингс задърпа куфара си нагоре по пътеката и се добра до стъпалата пред бялото здание в колониален стил — най-голямото в Сан Педро. Каменна статуя на Свети Петър сякаш бдеше над църквата и градините.

Пантите на тежката кедрова врата изскърцаха. Една-единствена монахиня бе коленичила пред олтара. Обърна се, щом стъпките на новодошлия закънтяха, но продължи молитвата си. Дженингс мина по прохода между скамейките и спря при монахинята. Тя вдигна глава към мокрия червендалест дебелак.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сеньор?

— Монсиньор Дженингс — поправи я надуто той.

Дребничката симпатична монахиня се изправи припряно.

— Отче, толкова съжалявам, никой не ни предупреди за пристигането ви. Аз съм сестра Хуанита Гонсалес.

— Ясно, ясно — каза с досада Дженингс. — Заведете ме в жилището ми.

— Отче, отново моля да ни извините — оправдаваше се сестра Гонсалес, докато бързаше да отвори прозорците в малката къща с една спалня, която имаше прекрасен изглед към езерото. — Никой не живее тук, откакто отец Ернандес ни напусна, затова въздухът е толкова застоял. Канехме се да почистим добре, но ни сварихте неподготвени…

— Значи къщата е необитаема от години?

— Да, нямаме енорийски свещеник, откакто отец Ернандес се оттегли от служба, макар че той живя в селото още много години, преди да ни напусне…

Тя млъкна смутено.

— И защо реши да замине от Сан Педро? — небрежно попита Дженингс.

Сестра Гонсалес бе впила поглед в протърканите дъски на пода.

— Е, хайде де, кажете — подкани я монсиньорът.

— Никой не знае, отче. Само се носят слухове…

— Например?

— Слухове за миналото му — хората говорят, че може да е бил нацист. Тръгна си много набързо, когато се появиха израелците.

— О, научили сте за израелците, така ли?

Тя закима.

— Някой от Панахачел предупредил отец Ернандес, че израелците са дошли да му търсят сметка. И той замина с камион.

— Камион ли?

— Има черен път, който заобикаля и излиза на шосето южно от селото. Отец Ернандес отнесе и голям сандък…

— Какво имаше в сандъка?

— Не се знае, отче, но беше много тежък. Качиха го в камиона с макара.

Дженингс изсумтя.

— Гладен ли сте, отче? Имаме тортиля с черен боб — опита се да го умилостиви монахинята.

— Ще хапна нещо в селото.

Дженингс огледа сърдито временната си квартира. Не му допадаше новата задача. Сан Педро беше прекалено далече от удоволствията, които предлагаха европейските градове, и дори от свърталищата в столицата на Гватемала, мислеше си той нещастен и си спомняше нощта с Рейналдо. Дали не би извадил късмет с някое от местните момчета?

Извади багажа си от куфара и подреди дрехите в дъбовия гардероб на спалнята. Слезе по дървената стълба в дневната, където имаше само протрит диван, маса и два стола от ратан. В кухнята намери малка газова печка и стар хладилник. Банята също беше примитивна. Няколко плочки липсваха по стените в нишата с душа.

Дженингс отвори вратата под стълбата и включи лампата. В килерчето лъхаше на мухъл. Нямаше друго, освен две бутилки за дихателна смес и леководолазен регулатор на налягането. Побутна бутилките и намери под тях вехт бележник. Докато се навеждаше да го вземе от бетонния под, Дженингс си каза, че израелците наистина са подплашили Фон Хайсен.

Хамбург

Къртис заряза откраднатата тойота в пресечка до гарата. Слязоха от таксито на няколко минути път пеша от „Ханзехоф“, двузвезден хотел на „Симон-фон-Утрехт щрасе“. Плати за една стая — не искаше Алета да е сама през нощта, защото рискът нарастваше прекалено.