Крис Муни - Изчезналите

Вратите на интензивното се отварят и оттам се появява зашеметяваща жена с дълги до раменете черни коси и тъмнокафяви очи. Тя е млада, с безупречни черти на лицето и съвършена кожа. Носи прилепнали стилни джинси, черни обувки с висок ток и къса блуза, загатваща предизвикателно част от мекия й плосък корем. Бойл преценява, че е някъде преди средата на двайсетте. Младата жена влиза в чакалнята и вади пакетче книжни кърпички. То се оказва празно. Хвърля го в кошчето за боклук. Всички опечалени мъже наоколо са вперили погледи в нея.

Жената съзнава, че й се възхищават. Вместо да седне, тя закопчава догоре палтото си и обръща гръб. Майката на Бойл правеше същото, когато усети, че я зяпат мъже, които не харесва. Ако бяха обаче красиви, тя им отдаваше цялото си внимание. Ако бяха богати — тялото си.

Младата жена кръстосва ръце пред гърдите си и се вторачва във вратите на интензивното. Очаква някого. Не съпруга. Няма пръстени по ръцете. Може би приятеля си. Не. Един приятел би излязъл заедно с нея.

Видимо е разстроена, но няма да заплаче. Не и тук, пред тези хора.

Бойл би могъл да я разплаче. Да я принуди да се моли. В състояние е да я накара така бързо да се освободи от тежкарската поза, както змия не може да излезе от кожата си.

Той взема пакетчето салфетки, става и се приближава до нея. Долавя аромата на парфюма й. Някои жени не умеят да подбират подходящия. Тази може.

Бойл предлага пакетчето. Жената се извръща, видимо раздразнена от намесата. Изразът й омеква донякъде, когато съзира костюма и връзката, хубавите обувки. Той носи венчална халка и ролекс. Видът му е професионален и изискан. Внушава доверие.

— Нямах намерение да ви безпокоя — заговаря Бойл, — но реших, че може би се нуждаете от това. Аз вече свърших едно пакетче.

След миг колебание тя взема салфетка и внимателно — за да не развали грима си — я допира до ъгълчетата на очите си. Не му благодари.

— Имате ли някого там? — пита тя, като кимва към интензивното.

— Майка ми — отвръща Бойл.

— Какво й е?

— Рак.

— Какъв?

— На панкреаса.

— Баща ми е с белодробен.

— Съжалявам — казва Бойл. — Пушеше ли?

— По две кутии на ден. Ще ги откажа. Бога ми. — Тя се прекръства, за да подчертае сериозността на думите си. — Съжалявам, ако съм проявила грубост. Просто… това проклето чакане. Уморих се да чакам… смъртта на баща си. Може да звучи коравосърдечно, обаче толкова го боли. А и тия доктори. Много обичат да ги чака човек. И в момента съм в очакване на Негова Светлост.

— Знам какво ви е. Ще ми се да имах близки, на които да се опра, но съм единствено дете, а баща ми почина преди години.

— И аз съм в същото положение. Баща ми е цялото семейство. Когато си отиде — тя поема дълбоко дъх, — оставам самичка.

— Нямате ли съпруг?

— Нито съпруг, ни приятел, нямам майка или деца — само аз.

Бойл си представя празната клетка в мазето и се пита дали някой ще потърси тази жена, ако вземе да изчезне. Досега не му е падала такава красавица. Тежи точно колкото е необходимо. По-тежките изкарват повече време в мазето. Кльощавите не изтрайват дълго, освен ако не са младички, каквато е Каръл.

— Наблизо ли живеете? — интересува се Бойл. — Питам само защото ми се струва, че съм ви срещал из квартала. Къщата ми е отсреща, в Бийкън хил.

— Аз съм от Уестън, но често идвам в Бостън. Имам приятели във вашия квартал. Как се казвате?

— Джон Смит. А вие?

— Дженифър Монтгомъри.

— Баща ви да не би да е Тед Монтгомъри, строителният предприемач? Има цял куп жилища в моя район.

— Не, занимава се с парфюми.

Бойл ще открие без проблем адреса. Някакъв лекар се появява, забелязва Дженифър и се приближава.

— Късмет — пожелава й Бойл, преди да се вмъкне в интензивното.

Там бързо оглежда обстановката — насочените към рецепцията охранителни камери, медицинската апаратура, която следи състоянието на всеки от пациентите. В дъното на коридора седи униформен полицай — явно пред вратата на Рейчъл. Камерите са без значение — при следващото посещение ще промени външния си вид. Сестрата зад бюрото го наблюдава.

— С какво мога да ви помогна?

— Дали имате пакетче кърпички? Братовчедка ми е много разстроена.

— Разбира се.

Докато тя се обръща, за да му услужи, Бойл запаметява имената от списъка на посетителите и си напомня, че трябва да впише своето, без да оставя отпечатъци.

Бойл взема пакетчето, благодари и пита:

— В коя стая е господин Монтгомъри? Искам да му оставя едно видео за утре.