Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Представи си я в леглото със Съливан — може би спяха, след като са се любили. Не, Дейвид сигурно се е промъкнал обратно в стаята си, за да не шокира домакините. Картър неспокойно се замята в болничната си постеля, опитвайки се да прогони натрапчивата мисъл. Каза си, че не вярва в изневярата на жена си, ала лукав вътрешен глас го попита защо непрекъснато мисли за това. Беше принуден да признае пред себе си, че се страхува да научи истината. И все пак се беше примирил с факта, че е напълно безпомощен.

Обърна се на другата страна и се опита да прогони черните мисли. Каза си, че най-важното в момента е да не се отчайва, иначе с него е свършено. Не бива да губи надежда и да приема нещата прекалено сериозно. Колкото до осакатените му палци… дори това не беше голяма беда — мнозина затворници претърпяваха много по-тежки злополуки и се налагаше да им ампутират по някой крайник. И все пак не можеше да не изпитва отчаяние, след като в отговор на писмата си до конгресмени и до организации за защита на гражданските права бе получил само кратки съчувствени послания. Питаше се що за човек е Джоузеф Дауди, пощальонът, открит от Магран. Внезапно си спомни за свидетелката на обвинението и потръпна. Лоуис Маквей беше касиерка във Фримонтската банка и бе потвърдила пред съда, че Картър е осребрил чек за 1200 долара, подписан от Палмър. Истината беше, че през този ден Палмър спешно се нуждаеше от пари в брой и беше помолил колегата си да ги изтегли, тъй като и без това щял да ходи в банката. Прокурорът, подкрепян от разгневените членове на училищното ръководство, които даваха мило и драго да уличат измамниците, беше издирил госпожица Маквей. Тя бе заявила, че Картър е представил чек, подписан от Палмър, след което е прибрал парите в джоба си. Показанията й бяха направили силно впечатление на съдията и на съдебните заседатели.

Откъм асансьора долетя шум, някой закрещя името на доктор Касини. Картър седна в леглото и видя в коридора двама надзиратели, които подкрепяха окървавен затворник.

Раненият беше младеж с къдрава руса коса. Беше намушкан с нож в шията, на слепоочието му също имаше рана, от която течеше кръв. Докторът нареди да го заведат в стаичката в дъното на лазарета, наричана „операционна зала“, и заши раната на главата му. Заяви, че при разреза на шията не е засегната артерията, но от устата на младежа бликаше яркочервена кръв. Картър за втори път виждаше подобна рана и знаеше, че е причинена от нож, изработен от лъжиците, с които се хранеха затворниците. Касини твърдеше, че това оръжие не е рядкост, макар надзирателите зорко да следяха всеки да връща лъжицата си заедно с подноса. С помощта на Картър той заши и втората рана, сетне сложиха младежа да си легне. Преди Картър да се добере до собственото си легло, новоприетият пациент седна и изкрещя, опитвайки се да прогони невидими нападатели.

Касини дотича, докато пристягаше колана на халата си, и намръщено възкликна:

— До гуша ми дойде от тези педали! Подайте ми спринцовката.

Картър и надзирателят се опитаха да задържат неподвижен младежа.

— Господи, тук няма нито миг тишина и спокойствие! — възмутено се провикна някой.

— Ако много знаеш, ще те върна в пандиза, та и теб да намушкат — извика в отговор Касини.

Постепенно младежът притихна и се отпусна. Картър се изправи. Надзирателят му направи знак да се отдалечи.

Той се приближи до леглото си, застана до него и притвори клепачи. Хрумна му, че жълтеникавата светлина, идваща от коридора, идеално подхожда на душевното му състояние — струваше му се, че отвън проникват първите слънчеви лъчи, предшественици на поредния ужасяващ ден.

Касини го тупна по гърба и тихо се изсмя. Картър потръпна и рязко се отдръпна. Беше забелязал, че при вида на кръвта и на човешките страдания настроението на доктора се повишаваше.

— Този ми е „гостувал“ няколко пъти — обясни Касини. — Казва се Мики Касъл и като го гледаш, никога няма да предположиш истинската му възраст. Педалите знаят как да съхранят младостта си. Ха! Изминат няколко месеца и току-виж пак ми го доведат накълцан. Обитателите на Блок B хич не си поплюват.

Един пациент недоволно изръмжа, събуден от бърборенето му.

Картър отново се изтегна на леглото си, а докторът се върна в стаята си. Беше три и двайсет. Нощта сякаш никога нямаше да свърши.

Дрезгав вик наруши тишината. Мики се опитваше да стане от леглото и замаяно размахваше юмруци.

Картър се приближи до него и се опита да го успокои, сетне изтича в коридора да повика помощ. Забеляза, че надзирателя го няма — сигурно беше отишъл до тоалетната — и в този миг младежът се нахвърли върху него. Картър чу стъпките му и успя да отскочи встрани, а Мики се блъсна в касата на вратата и се строполи на пода. Болните крещяха, докторът дотича и заедно с надзирателя сложиха припадналия младеж на леглото.