Елмор Ленард - Горещо хлапе

Той каза на Карлос:

— Така и не ми спомена, погледна ли го, както си лежеше там?

— Приближих се, за да затворя очите му.

Върджил беше свалил ботушите на третия ездач и ги бе разменил със сандалите, които носеше още от испанския затвор „Моро“.

— Като го гледаше, неволно се замисли, а?

— Да. Зачудих се защо ли не ми повярва, че ще стрелям.

— Решил е, че си просто хлапе на кон.

— Знаел е, че като краде добитък, може да получи куршум или да попадне в затвора, но беше направил своя избор.

— Не изпита ли поне малко симпатия към него?

— Изпитах усещането, че ако ме беше послушал, нямаше да лежи мъртъв на земята.

Стаята беше тиха. Върджил попита:

— Как така не застреля другия?

— В ремаркето нямаше крави — рече Карлос, — иначе щях.

Точно тихият глас, с който синът му произнесе последното, накара Върджил да осъзнае: Божичко, това момче имало корава жилка.

През 1925 година Джак Белмонт беше на осемнайсет години и точно тогава го споходи идеята да изнудва баща си.

Беше същата година, когато в Тълса отвори врати хотел „Мейо“, шестстотин стаи с бани и течаща ледена вода от крановете. Познаваха Джак и никога не му правеха забележка, когато се отбиваше в хотела, за да си вземе по някоя бутилка с пиячка от пиколото. Така му излизаше по-скъпо, но поне не му се налагаше да се занимава директно с контрабандистите. Пристигаше със своя Форд купе и надуваше клаксона, след което изпращаше портиера да извика Сайръс. Така се казваше възрастният цветнокож, който работеше като пиколо.

Понякога Джак влизаше и се размотаваше във фоайето или в залата „Терас“, за да види как вървят нещата. И точно така откри къде неговият баща, Орис Белмонт, настанява своята приятелка, когато идваше да го навестява — в „Мейо“.

И именно приятелката на баща му щеше да бъде поводът за изнудването.

Името й беше Нанси Полис и живееше в Сапулпа, процъфтяващ град от района на Глен Пул, на десетина мили от Тълса.

Джак предполагаше, че баща му я навестява всеки път, когато отива да нагледа петролните полета, и остава при нея за през нощта. Освен това смяташе, че досега Орис струва не по-малко от десет милиона, като се вземеше предвид, че не всичко беше вложено в банката; имаше инвестиции в най-различни неща, като рафинерия, автомобилен парк, цистерни и линия за превоз с камиони. В петролния бизнес шансовете да се провалиш или да се изстреляш до небето бяха петдесет на петдесет, причината, поради която Орис Белмонт бе разпръснал парите си наоколо, както и известните колебания, които синът му изпитваше, когато се опитваше да прецени колко да поиска.

Така че избра цифра, която му звучеше добре, и влезе в кабинета на баща си в дома им — мебелиран точно според вкуса на Орис: биволски рога над камината, фотографии на мъже, позиращи пред сондажни кули, както и миниатюрни макети на сонди, пръснати навсякъде — по полиците, над огнището, дори един, с който подпираха вратата. Джак приближи голямото бюро от тиково дърво и се настани в креслото от мека кожа пред Орис.

— Не искам да отнемам от времето ти — рече Джак. — Онова, което искам от теб, е да ми отпуснеш заплата. Мисля си за десет хиляди месечно. И повече няма да те притеснявам.

Само на осемнайсет, а се осмеляваше да му говори по този начин.

Орис остави писалката в стойката и отдаде на своето добре изглеждащо, безполезно синче, което се радваше на безпрекословната обич на майка си, своето пълно внимание.

— Не твърдиш, че смяташ да работиш, нали?

— Ще идвам веднъж месечно — каза Джак, — в деня за заплата.

Орис отговори:

— Аха, разбирам — и се облегна назад в креслото си, — говорим за изнудване. Добре тогава. Значи или ти плащам повече, отколкото изкарва президента на Националната търговска банка… или какво?

— Знам всичко за малката ти приятелка — рече Джак.

Баща му отвърна:

— Така ли било?

— Нанси Полис. Знам, че когато идва да се видите, я настаняваш в „Мейо“. Знам и че винаги влизаш в хотела през входа на бръснарницата в мазето и изпиваш по едно, преди да се качиш в стаята й. Винаги от същото. Знам, че ти и приятелите ти от петролния бизнес сте накарали да сложат ледени блокове в писоарите и се обзалагате кой ще направи най-голяма дупка, докато се изпикае, но ти никога не печелиш.

— Кой ти каза всичко това?

— Едно пиколо.

— Онзи, който ти намира уиски?

Джак се поколеба.

— Не, друг. Бях му споменал да си отваря очите и да ми се обади, когато тя пристигне в хотела. Виждал съм я във фоайето и веднага я познах.