Морис Льоблан - Арсен Люпен — крадецът джентълмен

Възпитана в Париж от майка французойка, тя се прибираше при баща си, супербогатия Андърдаун от Чикаго. Една приятелка — лейди Джърлънд — я придружаваше.

Бях поставил кандидатурата си за флирт още в първия момент. Но в бързо създаващата се близост от пътуването нейното очарование ме бе смутило и се чувствувах прекалено развълнуван за флирт, когато срещах големите и черни очи. При това тя посрещаше моите почитания с известна благосклонност. Благоволяваше да се смее на моите духовитости и да проявява интерес към моите анекдоти. В отговор на усърдието, което й засвидетелствувах, като че ли получавах известна симпатия.

Може би само един-единствен съперник би могъл да ме разтревожи, един доста хубав младеж, елегантен, сдържан, чиято мълчаливост понякога тя сякаш предпочиташе пред моите по-свободни маниери на парижанин.

И той бе от групата обожатели край мис Нели, докато тя ме разпитваше. Бяхме на палубата, удобно настанени в люлеещите се столове. Вчерашната буря бе прочистила небето. Беше чудесно.

— Не знам нищо определено, госпожице — отговорих аз, — но не може ли самите ние да направим разследване, и то така, както би го направил старият Ганимар, личният враг на Арсен Люпен?

— О! Вие отивате твърде далеч!

— Защо? Толкова ли е сложно?

— Много сложно.

— Забравяте, че има от какво да се ориентираме.

— От какво?

— Първо — Люпен се представя за господин Р…

— Много неясна следа.

— Второ — пътува сам.

— Ако това ви е достатъчно!

— Трето — той е рус.

— Е, и какво?

— Ето какво! Остава ни само да разгледаме списъка на пътниците и да видим кои отпадат.

Списъкът бе в джоба ми. Извадих го и го прегледах.

— Най-напред отбелязвам, че само тринадесет лица имат инициалите, които ни интересуват.

— Само тринадесет?

— В първа класа, да. От тези тринадесет господа Р…, както можете да проверите сами, девет са с жените, децата или с прислужниците си. Остават сами четири особи: маркиз дьо Равендан…

— Секретар в посолство — прекъсна ме мис Нели, — познавам го.

— Майор Роусън…

— Вуйчо ми — каза някой.

— Господин Риволта…

— Тук — извика един от нас, италианец, чието лице се губеше в гарвановочерна брада.

Мис Нели избухна в смях:

— Господинът не е много рус.

— Тогава — подех аз — ние сме принудени да решим, че виновникът е последният от списъка.

— Тоест?

— Тоест господин Розен. Някой познава ли господин Розен?

Всички онемяха. Но мис Нели се обърна към мълчаливия млад мъж, чието упорито присъствие край нея ме измъчваше, и го попита:

— Е, господин Розен, няма ли да отговорите?

Всички обърнаха очи към него. Той беше рус.

Да си призная, усетих нещо като слаб шок. Неловкото мълчание, което ни притисна, ми подсказа, че и с другите бе тъй, което впрочем беше абсурд, защото нищо в поведението на този господин не ни караше да го подозираме.

— Защо не отговарям ли? — каза той. — Ами защото, като се има предвид името ми, това, че пътувам сам и цветът на косите ми — аз вече направих подобна анкета и стигнах до същия резултат. Мисля, че трябва да ме арестуват.

Изглеждаше особен, докато го казваше. Устните му, тънки като две прави черти, станаха още по-тесни и побеляха. Кървавочервени жилчици замрежиха очите му.

Той се шегуваше, разбира се. И все пак видът и поведението му ни направиха впечатление. Мис Нели наивно попита:

— Но вие нямате рана!

— Вярно — каза той, — липсва раната.

С нервен жест той вдигна маншета и оголи ръката си. Но изведнъж ме порази една мисъл. Погледът ми се кръстоса с този на мис Нели; той бе показал лявата си ръка.

И, бога ми, точно когато щях да го кажа на глас, един инцидент отвлече вниманието ни. Лейди Джърлънд, приятелката на мис Нели, тичаше към нас.

Беше много развълнувана. Всички се струпаха около нея, но едва след дълги усилия тя успя да проговори, заеквайки:

— Бижутата ми, перлите ми! Всичко са взели!

Не, не бяха взели всичко, както научихме по-късно; бе станало нещо далеч по-любопитно: бяха избирали!

От диамантената звезда, от висулката от шлифован рубин, от счупените огърлици и гривни бяха обрали не най-едрите камъни, а най-ценните, тези, за които бихме казали, че имат най-голяма стойност, а заемат най-малко място. Обковките лежаха на масата. Видях ги, всички ги видяхме, с липсващите им скъпоценни камъни, като цветя, на които са изтръгнати красивите, блестящи и свежи венчелистчета.

И за да се извърши тази работа, е трябвало, докато лейди Джърлънд е пиела чая си, трябвало е посред бял ден в един оживен коридор да се разбие вратата на каютата, да се намери една малка чанта, нарочно пъхната на дъното на кутия за шапки, да се отвори и да се избира!