Дашиъл Хамет: Големият удар

— Изглежда, си е свършил работата — предположих аз. — Иначе нямаше да бие отбой за охраната си. Ако до половин час нищо не се случи, ще си обера крушите, а ти ще държиш къщата под око до сутринта.

След двайсет минути горилата излезе и тръгна по улицата.

— Аз го поемам, а ти остани с другия — казах на Джак.

Моят човек направи двайсетина крачки и спря. Обърна се назад към къщата и вдигна глава към горните етажи. Чак тогава ние с Джак чухме какво го бе спряло. Там някъде крещеше човек. Като писък не беше кой знае какво. Дори сега, когато се усили, едва-едва го чувахме. Но в него, в този жалък виещ глас, се бе събрал всичкият ужас от смъртта. Чух как зъбите на Джак щракнаха. Жалките останки от собствената ми чувствителност са покрити с биволска кожа, но въпреки това косата ми настръхна. Писъкът бе тъй слаб за вложените в него чувства.

Черепотрошачът се размърда. Пет широки, плавни крачки го върнаха в къщата. Не докосна нито едно от шестте или седемте стъпала, които водеха към входната врата. От тротоара скочи направо във вестибюла и никоя маймуна не би се сравнила с неговата бързина, лекота и безшумност. Минута, две, три… писъкът секна. Още три минути, и горилата отново излезе. Спря за миг, за да се изплюе и да си повдигне панталоните. Сетне бавно и наперено закрачи по улицата.

— След него, Джак — наредих. — Аз ще видя момчето. Сега вече няма да ме познае.

Входната врата на пансиона беше не само отключена, но и широко разтворена. Влязох във вестибюл, в дъното на който забелязах стълба, едва-едва осветена от лампа на горния етаж. Изкачих се и свих към предната част на къщата, откъдето долетя писъкът — или от този етаж, или от горния, третия. Вероятността горилата да е оставил вратата на стаята отключена бе твърде голяма, така както не си бе направил труда да затвори входната.

Нямах късмет с втория етаж, но третата дръжка, която натиснах предпазливо на по-горния, не запря в ръката ми и леко открехнах вратата. Изчаках миг пред процепа, с наострени уши, но до слуха ми достигна само ритмично хъркане откъм дъното на коридора. Опрях длан на вратата и я отворих още една педя. Нито звук. Стаята беше непрогледно тъмна — като перспективите на честен политик. Плъзнах ръка от вътрешната страна на рамката, покрай тапета, напипах ключа и го щракнах. Двата глобуса в средата на тавана хвърлиха бледа жълтеникава светлина върху жалката стаичка и младото момче, проснато мъртво върху леглото.

Влязох, затворих и се приближих до него. Очите му бяха широко разтворени, изцъклени. Едното му слепоочие бе насинено. Гърлото му зееше алено, разпрано буквално от ухо до ухо. Около раната — там, където кръвта не бе оплескала тънкото му вратле, а тези места не бяха кой знае колко много — си личаха сини подутини. Явно е бил повален с удар в слепоочието и след това душен, докато горилата е преценил, че е вече мъртъв. Малкият обаче е дошъл на себе си — достатъчно, за да се развика, но не достатъчно, за да се въздържи от това. И онзи се бе върнал, за да довърши с нож започнатото. Трите кървави резки върху чаршафа показваха къде си бе избърсал ножа.

Подплатата на джобовете на момчето стърчеше навън. Черепотрошачът ги бе обърнал. Пребърках дрехите му, но нямах късмет, както и очаквах — убиецът бе взел всичко. Стаята също не даде резултати — някоя и друга дреха, но иначе нищо, от което да изстискам сведения.

След като си пъхнах носа навсякъде, застанах насред стаята, почесах си брадичката и се замислих. Дъсченият под на коридора изскърца. Три крачки заднишком, и гумените подметки ме отнесоха в задушното дрешниче. Затворих вратата, като оставих само един-два сантиметра пролука.

Докато вадех пистолета от задния си джоб, на вратата се почука. След малко почукването се повтори и женски глас повика:

— Малкият! Ей, малкият!

И чукането, и гласът бяха съвсем тихи. Дръжката щракна. Вратата се отвори и в рамката й се открои момичето с играещите очи, което Ейнджъл Грейс нарече Силвия Янт.

Очите й престанаха да играят, щом се спряха на арменчето.

— Божичко! — ахна тя и изчезна.

Почти бях излязъл от дрешника, когато я чух да се връща на пръсти. Пъхнах се отново в дупката и зачаках, долепил око до процепа. Тя се върна с бърза стъпка, тихо затвори вратата и се наведе над мъртвото момче. Ръцете й го заопипваха, забъркаха из джобовете, чиято подплата бях върнал на мястото й.

— Ама че късмет! — изрече на глас и напусна стаята. Дадох й достатъчно време, за да излезе на улицата.