Дашиъл Хамет - Големият удар

Докато шефовете се трупаха около плячката, аз се качих на горния етаж. Къщата гъмжеше от полицаи и детективи. Размених си поздрави с тях и отидох при стаята, където бях оставил Нанси Риган и старчето. Лейтенант Дъф тъкмо се опитваше да я отключи, а О’Гар стоеше зад него и го наблюдаваше.

Усмихнах се широко на Дъф и му подадох ключа.

Той отвори, огледа старчето и момичето — главно момичето, — сетне прехвърли поглед към мен. Двамата стояха насред стаята. Избелелите очи на стареца бяха тревожни, жалки, а тези на момичето — предимно смутени. Смущението не се отразяваше никак зле на вида й.

— Ако е твоя, разбирам защо си я заключил — прошепна О’Гар в ухото ми.

— Можете да си вървите — обърнах се към двамата в стаята. — Наспете се като хората, преди да се явите пак на дежурство.

Те кимнаха и излязоха.

— На този принцип ли работи агенцията ви? — попита Дъф. — С външния вид на женския персонал компенсирате грозотата на мъжкия.

В къщата влезе Дик Фоули.

— Как мина? — попитах го аз.

— Край. Грейс ме отведе при Ванс. Той — тук. Аз докарах ченгетата. Пипнаха и него, и нея.

Откъм улицата изгърмяха два изстрела.

Отидохме при вратата и видяхме, че нещо става в полицейската кола, паркирана малко по-нататък. Отидохме да проверим каква е работата. Ванс Стридата, с белезници на ръцете, се гърчеше на седалката.

— Вардехме го тук в колата — аз и Хюстън — заобяснява на Дъф цивилен полицай със строго очертани устни. — Изведнъж се хвърли да бяга, сграбчи с две ръце пищова на Хюстън. Наложи се да стрелям — два пъти. Капитанът ще ме направи на нищо! Той изрично нареди да го пазим тук, за да го срещне с другите. Бога ми, нямаше да го застрелям, ако не трябваше да избирам между него и Хюстън!

Докато повдигаха Ванс да седне удобно на седалката, Дъф ругаеше цивилния, като го наричаше проклет схванат дръвник. Измъчените очи на Стридата се фокусираха върху лицето ми.

— По… познавам ли ви? — попита, като преодоляваше болката. — „Континентал“… Ню… Йорк?

— Да — казах.

— Не можах да… се сетя… в Лару… с Рижия?

— Да. Пипнахме Рижия, Флора, Поуджи и парите.

— Но… не… и… Папа… доп… ул… ос.

— Папа кой? — попитах нетърпеливо, а през гръбнака ми премина хладна тръпка.

— Пападопулос — повтори Ванс, като мобилизира останките от силите си и преодоля болката. — Опитах… да го застрелям… видях го… излезе… с момиче… ченгето… много бързо… как не можах…

Думите му секнаха. Разтърси го тръпка. Смъртта вече се спотайваше в погледа му. Лекар с бяла престилка се опитваше да мине покрай мен и да влезе в колата. Аз го избутах назад, наведох се над Ванс и го сграбчих за раменете. Темето ми бе изстинало. Стомахът ми беше на буца.

— Чуй ме, Ванс! — изревах в лицето му. — Пападопулос ли каза? Дребното старче? То ли беше мозъкът на операцията?

— Да — отвърна Стридата и животът му излезе заедно с тази последна дума.

Пуснах го на седалката и си тръгнах.

Ами да, разбира се! Как не се сетих! Дребният стар негодник — ако въпреки целия си уплах не е бил шефът, как тогава ми изпращаше акуратно всички останали, един по един? Те просто нямаха избор. Или да ги убият по време на сражението, или да се предадат и да ги обесят. Полицията държеше Ванс, който можеше и щеше да каже, че старият мишелов е бил мозъкът, и тогава нямаше как да излъже съда, че бил много стар, слаб, болен и подведен от останалите.

А аз съм му бил подръка — без избор, освен да приема предложението му. Иначе — куршум. Бях като глина в ръцете му, както впрочем и съучастниците му. Беше играл двойно с тях, както те му бяха помогнали да погоди двоен номер на останалите. А аз го бях пуснал да си върви по живо, по здраво.

Сега вече можех да обърна града с краката нагоре, докато го намеря… обещанието ми беше само да го изведа от къщата… обаче,…

Ама че живот!

— Името ми е Том-Том Кари — изрече провлачено.

Кимнах към стола пред бюрото ми и докато той се настаняваше в него, успях добре да го огледам. Висок, широкоплещест, с огромен гръден кош, плосък корем и около деветдесет килограма живо тегло. Мургавото му лице беше кораво като юмрук, но не изразяваше никаква сприхавост. Лице на четирийсет и няколко годишен мъж, който е видял суровата страна на живота и е излязъл победител. Синият му костюм бе от хубаво качество и му стоеше добре.

Седнал вече на стола, той си сви в кафява хартийка цигара от ароматен английски тютюн и довърши представянето си: