Дашиъл Хамет - Големият удар

— А ти самата как го приемаш?

Тя ме изгледа продължително Е облиза: устните са, преди да проговори:

— Според мен…

Гилбърт дойде при нас с книгата в ръка. Изглеждаше разочарован от историята, която му дадох да прочете.

— Много е интересна — започна той, — но случаят не е патологичен, нали ме разбирате? — Той прегърна сестра си през кръста. — Било е въпрос на човекоядство или гладна смърт.

— Само в случай, че си готов да му повярваш.

— За какво става дума — заинтересува се Доръти.

— За нещо, което пише в тази книга — поясни Гилбърт.

— Кажи му за писмото на леля ти — обърнах се към Доръти.

Тя му каза и той направи нетърпелива гримаса.

— Ама че глупост! Мама всъщност не е опасна. Тя просто медицински случай на забавено развитие, Повечето от нас са надживели етиката, морала и тъй нататък. А мама още не е дорасла до тях, — Тя се намръщи и замислено се поправи: — Би могла да представлява някаква опасност, но дотолкова, доколкото е опасно едно дете с кибрит в ръка.

Нора и Куин танцуваха.

— А ти какво мислиш за баща си? — попитах аз. Гилбърт сви рамене.

— Не съм го виждал, откак бях дете. Имам си изградена теория за него, но тя е основана на догадки. Бих искал… най-важното, което бих искал да науча за него, е дали е импотентен.

— Днес е направил опит за самоубийство в Алънтаун — рекох аз.

— Не може да бъде! — изкрещя Доръти така прони-зително, че Куин и Нора престанаха да танцуват. Тя вдигна очи към брат си: — Къде е Крис?

Гилбърт прехвърли поглед от нейното лице към моето, после бързо я погледна отново.

— Не ставай глупава! — хладно я сряза. — Той замина с онази неговата… Фентън.

Доръти сякаш не му повярва.

— Ревнува го — поясни той, Това е все нейната фикс идея на тема „майка“.

— Някой от вас двамата виждал ли е Виктор Роузуотър, с когото баща ви имаше неприятности навремето, когато се запознахме? — попитах аз.

Доръти поклати глава.

— Не, защо? — поиска да знае Гилбърт.

— Просто ми хрумна нещо. И аз не съм го виждал никога, но описанието, което получих за него, би паснало с леки изменения за вашия Крис Йоргенсен.

Същата вечер двамата с Нора отидохме на една премиера в „Рейдио Сити Хол“, след един час решихме, че представлението ни е писнало, и си тръгнахме.

— А сега накъде? — попита жена ми.

— Няма значение. Искаш ли да открием къде се намира този „Пиджирън Клъб“, за който спомена Морели? Стъдси Бърк ще ти хареса. Навремето беше касоразбивач. Твърди, че разбил касата на хейгърстаунския затвор, докато излежавал там едномесечна присъда за неприлично поведение.

— Хайде — съгласи се тя.

Спуснахме се по Четиридесет и девета улица и след като разпитахме двама шофьори на таксита, две вестникарчета и един полицай, открихме заведението. Портиерът ни осведоми, че не познавал никакъв Бърк, но щял да провери. Стъдси дойде при нас.

— Как си, Ник? Хайде, влизай.

Беше среден на ръст мъж с могъщо телосложение, вече понапълнял, но не отпуснат. Трябваше да има поне петдесет години, но изглеждаше с десетина по-млад, Лицето му беше широко, симпатично грозно, със следи от шарка. Косата му беше с неопределен цвят и в оскъдно количество, а челото му въпреки плешивостта не изглеждаше високо. Гласът му представляваше басово ръмжене.

Ръкувахме се и му представих Нора.

— Жена ти значи! Бре-бре! Да не повярва човек! Трябва да отпразнуваме случая с шампанско. Инак ще трябва да се биеш с мен.

Уверих го, че до бой няма да се стигне, и тримата влязохме вътре. Заведението имаше уютно занемарен вид. Заварихме само трима клиенти — явно бяхме попаднали на пауза между два притока на посетители. Седнахме до една ъглова масичка и Стъдси инструктира келнера кое шише с вино да ни донесе. След това ме огледа внимателно и чак тогава кимна.

— Женитбата ти се е отразила добре — почеса се той по брадичката. — Отдавна не съм те виждал.

— Доста отдавна — съгласих се аз.

— Навремето той ме пъхна в пандиза — съобщи той на Нора.

Тя зацъка съчувствено с език.

— Биваше ли го като детектив?

Стъдси намръщи малкото чело, с което разполагаше.

— Така разправят хората, но аз лично не знам със сигурност. Мен ме пипна в резултат на чиста случайност — посегнах с дясната ръка вместо с лявата.

— Защо ми изпрати този шантав Морели? — попитах аз.

— Нали ги знаеш чужденците — направо са истерични. Откъде да знам, че ще направи такава дивотия? Беше се притеснил, че ченгетата ще му лепнат убийството на тази Улф, и като прочетохме във вестника, че и ти си забъркан в делото, аз му рекох: „Ник никога няма да продаде майка си, а ти все трябва да поговориш с някого“, и той каза „добре“. Какво си правил, че си го ядосал? Да не си му се изплезил?