Дашиъл Хамет - Големият удар

— Заради него! — възбудено зашепна тя. — Ако започне да ме закача. Страхувах се, защото бях пила. Затова. А после се изплаших и от това, та дойдох тук.

— Баща си ли имаш предвид? — попита Нора, като се опитваше да прикрие възбудата в гласа си.

Доръти поклати глава.

— Баща ми се казва Клайд Уайнънт. А той е мъж на майка ми.

Тя облегна глава на гърдите на Нора.

— Аха! — рече жена ми като човек, на когото всичко е ясно като бял ден. — Горкичкото! — додаде тя и ме изгледа многозначително.

— Я Да пийнем по нещо — предложих аз.

— Без мен. — Нора пак ме гледаше сърдито. — А не мисля, че и Доръти се нуждае…

— Нуждае се! Ще й помогне да заспи. — Налях й конска доза скоч и се погрижих да го изпие до капка. Ефектът беше чудотворен — докато пристигнат сандвичите и кафето, тя вече спеше дълбоко.

— Сега доволен ли си? — попита Нора.

— Доволен съм. Дай да я сложим да легне, а ние да седнем да хапнем.

Отнесох я в спалнята и помогнах на Нора да я разсъблече. После се върнахме при храната. Извадих пистолета от джоба си и го разгледах. Имаше два куршума — един в дулото и един в пълнителя.

— Какво ще го правиш? — полюбопитствува Нора.

— Нищо — докато не разбера дали с него е била убита Джулия Улф. Калибърът е 32.

— Но нали тя каза…

— Че го купила в някаква кръчма — от неизвестен човек — срещу гривната си. Чух.

Нора проточи врат над сандвича си и ме изгледа с широко отворени, бляскави, почти черни очи.

— Мислиш ли, че го е взела от втория си баща?

— Убеден съм — рекох аз, но прекалих със сериозния си вид.

— Отвратителен грък! Но нищо чудно и от него да го е взела — откъде знаеш? Нали не вярваш на разказа й?

— Слушай, скъпа, утре ще ти купя цял куп криминални романи, но не затормозвай тази вечер главичката си с тайнствени истории. Тя просто се опита да ти каже, че се бои да не би Йоргенсен да й налети, като се прибере вкъщи, и се страхува, че е прекалено пияна, за да му се опре.

— Какво говориш! А майка й?

— Това е много специално семейство. Можеш… Доръти застана, олюлявайки се леко, на прага на спалнята, по нощница, която й беше прекалено дълга, и като запримига от светлината, рече:

— Моля ви, може ли да дойда при вас? Страх ме е там сама.

— Разбира се.

Тя се сви до мен на дивана, а Нора отиде да вземе нещо да я завие.

Тримата закусвахме рано следобед, когато довтасаха Йоргенсенови. Нора се обади по домофона, а после съобщи, като се опитваше да прикрие възбудата си:

— Майка ти. Чака долу във фоайето. Казах й да се качи.

— По дяволите! — изруга Доръти. — Защо ли й се обадих!

— Защо изобщо не се преместим да живеем във фоайето — рекох аз.

— Не му обръщай внимание — каза Нора и потупа Доръти по рамото.

На вратата се позвъни. Отидох да отворя.

Изминалите осем години с нищо не бяха накърнили красотата на Мими. Имаше по-зрял и фрапантен вид, но това беше всичко. Беше по-едра от дъщеря си и по-живописно руса. Засмя се и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Весела Коледа! Така се радвам да те видя след толкова години. Това е съпругът ми. Запознай се с мистър Чарлс, Крие.

— Приятно ми е да те видя, Мими — казах аз и се ръкувах с Йоргенсен.

Беше около пет години по-млад от жена си, висок, слаб, стегнат, мургав мъж, старателно издокаран и нагласен, с гладко вчесана коса и напомадени мустаци.

Поклони ми се учтиво.

— Приятно ми е, мистър Чарлс.

Говореше със силен немски акцент, ръката му беше слаба, но мускулеста. Влязохме в хола.

След като ги представих на Нора, Мими взе да й се извинява за ненадейното нахълтване.

— Но така ми се искаше да се срещна пак с мъжа ви, пък и знам, че единственият начин да замъкна тази глезла някъде навреме е, като я пренеса на ръце. — Тя прехвърли усмивката си върху Доръти. — Хайде, миличко, обличай се.

Миличкото изръмжа с уста, натъпкана с препечена филия, че не виждало защо трябва да си прахосва следобеда у леля си Алис дори на Коледа.

— Бас ловя, че Гилбърт няма да дойде.

Мими каза, че Аста е прекрасно куче, и ме попита дали имам някаква представа къде може да е бившият й мъж.

— Не.

Тя продължи да си играе с кучето.

— Той е луд, направо луд! Да изчезне в такъв момент! Нищо чудно, дето полицията отначало го заподозря, че е забъркан в тази история.

— А сега какво мислят? — попитах аз. Тя вдигна поглед към мен.

— Не си ли чел вестниците?

— Не.

— Оказа се, че е някой си Морели — гангстер. Той е убил жената. Бил й е любовник.