Дашиъл Хамет - Големият удар

Челото й се отпусна.

— Имаш сто и петдесет хиляди, значи?

Вдигнах глава към хубавото й жестоко лице и кимнах.

— Да. Затова съм дошъл.

— А, нямаш ги, но ги искаш, така ли?

— Слушай, сестро, дай си ми мангизите. — Трябваше да налучкам необходимия тон, ако исках играта ми да мине. — От твоите „имаш ги, нямаш ги“ само ожаднях. Нали участвувахме в големия удар! А сетне, когато вместо дела си получихме среден пръст, рекох на малкия, дето ми е партньор: „Нищо, малкия, ще си вземем нашто! Ти само глей Пърси кво прави!“ Като дойде Стридата и рече да се съюзим, аз му викам „дадено“ и двамата с малкия причакахме Рижия в кръчмата. Тогава му казах: „Тия с патлаците ще очистят Рижия и кво ще спечелим от тая работа? По-добре да го отмъкнем и да го накараме да ни заведе при Голямата Флора и мангизите. Нашият дял сигурно е вече сто и петдесет хиляди — толкоз малко народ останахме. Пипнем ли парата, може и да пречукаме Рижия. Но първо бизнесът, после удоволствието, а сто и петдесет бона са си бизнес.“ Така му рекох, така и направихме. Отворихме на Рижия вратичка, когато нямаше къде да мърда. Малкият се заплеснапо мацката и тоя тук го фрасна, та го усмърти. На мен кво ми пука? Щом дава за нея сто и петдесет бона — негова си работа. Аз продължих с Рижия. Отървах дангалака и след като му вкараха куршума. Ако е въпросът, редно е да прибера и мангизите на малкия — общо триста бона, — но не съм такъв човек. Така че изплюйте си ми моите сто и петдесет и всеки да си ходи по пътя.

Реших, че тая реч трябва да хване вяра. Естествено не разчитах да получа пари от нея, но ако повечето участници в обира не познаваха тия тук, защо трябваше те да знаят всеки бандит?

— Разкарай таратайката от входа — нареди Флора на Поуджи.

Почувствувах се по-добре в негово отсъствие. Нямаше да го накара да премести колата, ако намерението й бе незабавно да ме пречука.

— Има ли нещо за хапване в тая колиба? — попитах и се разположих като у дома си.

Тя излезе на площадката на стълбите и се провикна надолу:

— Приготви нещо за ядене!

Рижия все още беше в безсъзнание. Нанси Риган седеше до него и го държеше за ръката. Лицето й бе мъртвешки бледо. Голямата Флора се върна в стаята, сложи ръка на челото му, напипа пулса.

— Да слезем долу — рече.

— Аз… предпочитам да остана тук, ако нямате нищо против — примоли се Нанси. В гласа и лицето й се четеше нечовешки ужас от едрата жена.

Флора нищо не каза и слезе на приземния етаж. Аз я последвах в кухнята, където старчето пържеше на печката шунка с яйца. Прозорецът и задната врата, както забелязах, бяха подсилени с тежки дъски и летви, заковани за пода. Часовникът над мивката показваше два и петдесет през нощта.

Голямата Флора измъкна отнякъде шише алкохол и напълни две чаши. Седнахме на масата и докато чакахме храната, тя се залови да ругае Рижия и Нанси Риган, защото се бил извадил от строя, за да отиде на среща с момичето в един момент, когато тя, Флора, имала най-голяма нужда от физическата му сила. Руга ги индивидуално, като двойка и тъкмо обръщаше проблема в национален, захващайки се за ирландците, когато старчето ни поднесе шунката с яйцата.

Привършихме храната и си наляхме още алкохол в чашите с кафе, но в този миг се върна Поуджи. Носеше новини.

— Две мутри се размотават на ъгъла. Хич не ми харесват.

— Ченгета, или?… — попита Флора.

— Или.

Тя отново взе да ругае Рижия и Нанси. Но вече се беше изчерпала, затова се обърна към мен:

— За кво по дяволите ги домъкна тук? Представям си какви следи сте оставили подире си — и слепият да ви проследи! Защо не го остави да пукне, дръвника му с дръвник!

— Домъкнах ги, за да си получа моите сто и петдесет бона. Пусни ми ги в джоба и няма повече да ме видиш. Друго не ми дължиш. Нито пък аз на теб. Дай си ми пая, вместо да дрънкаш с часове, и дим да ме няма.

— Как не! — обади се Поуджи.

Жената ме изгледа изпод вежди и бавно засърба кафето си.

След петнайсетина минути старчето се втурна в кухнята и съобщи, че чуло стъпки по покрива. Бледите му кафяви очи бяха помътнели от уплаха, сухите му устни шаваха нервно под проскубаните, жълтеникави мустаци.

Флора го нарече какво ли не на много цветист език и го прогони отново горе. Стана от масата и придърпа кимоното плътно около себе си.

— Щом си тук — обърна се към мен, — ще помагаш. Друг изход няма. Имаш ли патлак?

Признах, че имам, но що се отнасяше до останалото, само поклатих глава.

— Къде ме търсиш… засега — рекох. — За да убедиш Пърси да се включи в играта ти, ще трябва да му бутнеш сто и петдесет бончета-бонбончета, и то в брой.