Дашиъл Хамет - Големият удар

Момичето потрепера, уви се по-плътно в сакото на Спейд и се прозя.

— Ами нали ми каза да не мърдам оттук, докато не се върнеш или обадиш но телефона.

— А, ти ли си сестрата на момчето, дето останало докрай на поста си върху горящата палуба?

— Нямах намерение да… — Тя млъкна и стана.

Сакото се плъзна от раменете й и се свлече върху стола зад нея. Погледна със стреснати тъмни очи слепоочието му под ръба на шапката и възкликна:

— Божичко, главата ти1 Какво се е случило?

Дясното му слепоочие беше потъмняло и подуто.

— Не знам дали сам съм паднал, или са ме бутнали. Едва ли е кой знае колко сериозно, но ужасно боли. — Той докосна едва-едва мястото, намръщи се от болката, превърна гримасата в усмивка и обясни: — Бях на гости, където ме упоиха, и след дванайсет часа се съвзех на пода.

Ефи се пресегна и свали шапката от главата му.

— Ужасно е. Трябва да отидеш на лекар. Не можеш да се разхождаш с такава глава.

— Не е толкоз зле, колкото изглежда. Само главоболието ме измъчва, но предполагам, че причината е повече в упойващите капки. — Той отиде до умивалника, скрит в един шкаф в ъгъла на стаята, и намокри носната си кърпа със студена вода. — Нещо интересно, докато ме нямаше?

— Откри ли къде е мис О’Шонеси, Сам?

— Още не. Нещо ново в мое отсъствие?

— Обадиха се от кабинета на районния прокурор. Иска да те види.

— Той лично ли?

— Така разбрах. Дойде и едно момче да съобщи, че мистър Гътман с удоволствие би се срещнал с теб преди пет и половина.

Спейд спря водата, изстиска кърпата, притисна я към слепоочието си и отиде при Ефи.

— Знам за това. Срещнах го долу и разговорът с мистър Гътман ме докара до това състояние.

— Това ли е въпросният Г., който се обади, Сам?

— Да.

— И какво?…

Загледан в момичето, сякаш не го виждаше, Спейд заговори бавно, като едновременно разсъждаваше:

— Иска нещо, което мисли, че мога да му набавя. Успях да го убедя, че ако не се споразумее с мен преди пет и половина, ще му попреча да го получи. И тогава… ъхъ, сигурен съм… след като му казах, че ще трябва да изчака ден-два, сипа в чашата ми някакъв опиат. Едва ли е допускал, че това ще ме свърши. Знаел е, че след десет-дванайсет часа ще бъда на крака. Значи по всяка вероятност е решил, че ще може да си го набави междувременно без моя помощ, стига да изляза от играта и да не му се пречкам из краката. — Той се озъби недоволно. — От все сърце се надявам да греши. — Погледът му се поизбистри. — Тая О’Шонеси не се ли обади?

Момичето поклати глава и попита:

— Това „нещо“ има ли връзка с нея?

— Има.

— Онова, което той иска, нейно ли е?

— Нейно или на испанския крал. Ефи, ти нали имаше вуйчо, който преподава история или нещо такова в университета?

— Братовчед. Защо?

— Ако осмислим живота му с предполагаема историческа тайна отпреди четири века, можем ли да му имаме доверие, че няма да я раздрънка поне известно време?

— Да, разбира се, много е свестен.

— Чудесно. Вземи си молива и тефтера.

Тя се приготви да пише. Спейд накваси отново кърпата, притисна я към слепоочието си и започна да диктува прав историята на сокола — така, както я чу от Гътман, — като започна с подаръка на Карл V за Ордена и свърши с попадането на птицата в Париж след наплива там на привържениците на различните претенденти за испанския престол. Но само дотам. Малко се позапъна, като стигна до имената на авторите и техните произведения, които Гътман беше цитирал, но успя да постигне някаква звукова прилика. Останалата част от разказа предаде с точността на свикнал да интервюира журналист.

Когато свърши, момичето затвори бележника, вдигна към него пламнало, широко усмихнато лице.

— Божичко, колко интересно! Та това е…

— Да, или е направо нелепо. А сега би ли отишла да го прочетеш на братовчед си и да го попиташ за мнението му? Попадал ли е досега на нещо, което да е свързано по някакъв начин с цялата тази история? Вероятна ли е? Възможно ли е — съществува ли дори най-малката възможност да е вярна? Иди всичко това са бабини деветини? Ако му трябва време, за да провери фактите, добре, само че още сега го попитай какво е личното му мнение. И за бога — накарай го да си трае по въпроса.

— Тръгвам. А ти иди на лекар.

— Първо ще закусим.

— Не, аз ще хапна в Бъркли. Нямам търпение да чуя какво ще каже Тед за тази история.

— Само да не ревнеш, ако ти се изсмее в лицето — предупреди я Спейд.

След като закуси спокойно в „Палас“ и изчете двата сутрешни вестника, Спейд се прибра у дома, обръсна се, изкъпа се, подържа бучки лед на раната и се преоблече.