Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

— Предполагам, че говорите за сенатора — каза той.

— Да. За сенатора.

— Как ви се видя?

— Зле — рекох аз. — Много зле. Когато си тръгнах, ронеше сълзи.

— О? За какво?

— За един, дето го пречукаха пред къщата ми снощи.

— Олтигбе?

— Не зная да има друг.

— Той обичаше Олтигбе.

— Кога говорихте с него?

— Със сенатора ли? Никога. Но го държа под око.

— По поръчка на жена му ли?

Дейн се реши да опита бирата си. Отпи една глътка. Малка. Побутнах към него пакета „Лъки Страйк“. Той поклати глава:

— Не пуша.

— И аз не пушех допреди две минути.

Дейн изглеждаше заинтригуван:

— Откога не пушите?

— От две години.

— Това е много време. А сега защо?

— В лошо настроение съм — рекох аз. — Винаги когато съм в лошо настроение, почвам да си угаждам. Например изяждам цяла кутия с бонбони. Или изпивам по няколко чаши наведнъж. Слаб съм.

— Ха — рече Дейн, мислейки си навярно, че се шегувам. Но май не беше съвсем сигурен. Не приличаше на човек, който има особено чувство за хумор. Приличаше на човек, за когото животът бе ужасно сериозна работа.

— Кога ще се развежда? — попитах аз.

— Кой?

— Клиентката ви. Мисис Еймс. Жената на сенатора.

Дейн отпи втора глътка. Тя като че му хареса повече.

— Няма да се развежда — рече той.

— Защо няма? Да не би унижението да й харесва?

— Не й харесва. Всъщност то я отвращава.

— Тогава защо не го разкара? Сега той не струва нищо.

— Сега той струва два милиона — освен ако за вас това е нищо.

— Нямах предвид това — рекох аз.

— Знам — каза Дейн. Как ви се видя той?

— Вече ме питахте.

— Казахте ми, че изглеждал зле. Че ронел сълзи. Какво друго?

Замислих се за момент.

— Прилича ми на човек, който върви към пропаст и си го знае, и му е все едно. Прилича ми на човек, който няма на какво повече да се надява и продължава да съществува само по навик, ала с тоя навик би се разделил без особено съжаление.

— Самоубиец?

— Може би — не знам много за самоубийците. Винаги съм си мислил, че това са хора потиснати или отчаяни. Той не е нито едното, нито другото. Изпаднал е в лек шок, от който се съвзема и отново изпада на всеки пет минути или нещо такова. Изглежда напълно зависим от Кони Мизъл. Предполагам, че тя дори му казва кога да влезе в банята.

— Как ви се стори тя? — попита Дейн. В гласа му прозвуча любопитство.

— Получих ерекция.

— Нещо друго?

— Силна, умна и опасна.

— Защо опасна?

— Видях как може да накара един човек да направи едва ли не всичко, което тя поиска.

— Май сте се поизплашили от нея.

— Кой знае рекох аз. — Разговаряли ли сте с нея?

— Два пъти — каза той. — Не ме оставя да припаря до сенатора.

— Как го следите тогава?

— Като разговарям с хора като вас — хора, които са се срещали с него. Тази сутрин прекарах половин час с бившия му административен съветник. Някой си Къмбърс.

— Какво разправя той?

— Че сенаторът почнал да губи на бридж. Освен това ми каза почти същото, което и вие. Само че той се изрази малко по-различно. Каза, че сенаторът, изглежда, е загубил способността си да взима решения. Не предприема нищо, преди да е поискал съгласието й.

Вдигнах рамене.

— Може би има късмет, че тя е край него.

— Жена му не мисли така — рече Дейн.

— Какво мисли тя?

— Тя мисли, че са му направили магия.

Зяпнах. Той премести поглед върху чашата си с бира, сякаш му беше малко неловко.

— Имате предвид истинска магия? — казах аз. — С магьосници, вълшебници и тем подобни?

— Не, нищо подобно. Просто смята, че Кони Мизъл има над него някакво необяснимо влияние.

— Питайте я дали някога е чувала за секс — рекох аз.

— И мислите, че тук няма нищо повече?

— Не знам — отвърнах аз. — Не съм на петдесет и две години, нито съм преживял поредица от доста силни душевни сътресения. Не знам какво е да минеш през всичко това и да откриеш до себе си една Кони Мизъл, на която да се облегнеш. Може би щеше да ми хареса. Не мисля, че щеше да ми е толкова тежко. Колко други са захвърляли много повече, за да получат далеч по-малко.

— Какво знаете за нея? — попита той.

— Сделка ли предлагате?

— Може би.

— Ще ви разкажа каквото знам, а вие в замяна ще ми уредите среща с вашата клиентка.

Дейн се намръщи. По някаква причина от това той още повече заприлича на ехо от петдесетте години.

— Мога ли да бъда сигурен, че имате нещо, което ще ми върши работа?

— Не можете.

Той мисли известно време може би цяла минута. После рече: