Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Благодаря ви, лейтенанте — казах. — Добре. Няма да съобщавам нищо на Чалмърс. Занапред няма да ви създавам тревоги. Ако имам късмет, ще замина за Ню Йорк.

Той стана.

— Не ми създавате никакви тревоги, синьор. Има моменти, в които е добре да се помогне на приятел.

Когато той си отиде, извадих от джоба си кутията с филма и я затъркалях в ръка. Какво ли съдържаше? Недоумявах. Защо Карло толкова държеше да му обещая, че няма да предам филма на полицията? Дълго размишлявах. После, като си спомних, че Джузепе Френци има шестнайсетмилиметров прожекционен апарат, му се обадих и го помолих да ми услужи с него за един час.

— Той е нагласен в апартамента ми, Ед — обясни Джузепе. — Иди в дома ми и го ползвай. Портиерът ще те пусне. Аз съм затънал до гуша в работа и няма да мога да се освободя до късно, но ако се наложи, ще намина да ти покажа как работи апаратът.

— Мога да се справя сам — отвърнах аз. — Благодаря ти, Джузепе. — И затворих телефона.

Половин час по-късно бях в апартамента на Френци и филмът на Хелън беше поставен в прожекционния апарат. Изгасих светлините и го пуснах.

Хелън положително е знаела как се снимат филми. Изгледите от Соренто, които се появиха на екрана, бяха превъзходно заснети. От оживената пиаца кадрите се пренесоха във вилата, а оттам към гледката от върха на скалата. Седях приведен напред, с разтуптяно сърце, впил напрегнат поглед в екрана. После изведнъж започна продължителен кадър от вилата на Сети. Различих двама мъже на терасата. След това сцената се промени — премина в едър план, заснет с мощния телеобектив на Хелън. Ясно видях Сети, който разговаряше с Карло, а миг по-късно към тях се присъедини Майра. Значи Карло бе казал на Карлоти истината. Изглежда е забелязал Хелън горе на скалата, когато е снимала тези кадри, издебнал я е, грабнал е камерата от ръката й и й е ударил плесница, при което тя е паднала от скалата. Но защо тогава Карло толкова държеше да не показвам този филм на никого, след като вече бе разказал на Карлоти какво е станало?

Следващият кадър ми даде отговора. От терасата на вилата сцената отново се пренесе към върха на скалата. Карло стоеше с гръб към камерата и гледаше към морето. Той ненадейно се обърна и мургавото му грубо лице се оживи. Камерата се насочи от него към посоката, накъдето гледаше.

По пътеката приближаваше млада жена. Тя махна на Карло. Той тръгна да я посрещне, прегърна я, притегли я към себе си и я целуна.

Кадърът продължи около двайсет секунди. Бях станал прав, опулен в екрана, и просто не вярвах на очите си.

Жената в обятията на Карло беше Джун Чалмърс!

Шъруин Чалмърс и жена му пристигнаха в хотел „Везувий“ в петък следобед преди понеделника, определен за следствието.

Имах двучасов разговор с шефа. Разказах му историята за миналото на Хелън и живота й в Рим. Дадох му да прочете някои от сведенията на Сарти, но бях извадил предварително материала, отнасящ се за мен. Казах му, че Карло Манкини е човекът, известен като Дъглас Шерард.

Чалмърс ме изслуша, прочете и сведенията, през всичкото време с пура между зъбите и безизразно лице. Когато свърших, метна папката на Сарти върху масата, стана и отиде до прозореца.

— Добра работа си свършил, Досън. Това беше голям удар за мен, както можеш да си представиш. Не можех да допусна, че дъщеря ми е имала подобно поведение. Получила е неизбежната участ за такива като нея. Необходимо е обаче да се опитаме да скрием всичко това от вестниците.

Знаех, че подобна задача е неизпълнима, но не го разубедих.

— Ще отида да поговоря с онзи съдия. Може да се съгласи да смекчи малко картината. Ще говоря и с шефа на полицията. Изгори тези сведения. Ти приключи вече със задълженията си тук. Готов ли си да дойдеш с мен в Ню Йорк, когато приключи следствието?

— Преди това трябва да уредя някои неща, мистър Чалмърс — отговорих аз. — Ще мога да дойда в Ню Йорк по-идущия понеделник.

— Така да бъде. — Отдръпна се от прозореца. — Доволен съм от теб, Досън. Добре е, че онзи мръсник умря. Сега отивам при съдията.

Не му предложих да го придружа. Само слязох долу до ролса, който го чакаше, и останах, докато той потегли, а после отидох на рецепцията и помолих дежурния администратор да уведоми мисис Чалмърс, че я чакам за разговор. Той се обади и ми предаде да се кача в стаята й.

Джун Чалмърс седеше до прозореца и гледаше към пристанището. Обърна глава към мен, когато влязох в малката дневна, и ме изгледа продължително.