Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— По-добре да стоиш настрана — посъветвах я аз. — Не ми задавай въпроси. Хелън беше убита. Аз не съм убиецът, но полицията е с друго впечатление. Следователно не мога да ти разкажа всичко, без да те направя съучастница.

Нежните й ръце се свиха в юмруци.

— Мислите ли, че ме е грижа за това? — изрече тя. — Искам да зная. Моля ви, Ед, кажете ми. Каква опасност ви заплашва?

— Много опасности. Но не мога да ти кажа подробностите. Трябва да стоиш настрана от това, Джина.

— Онова момиче значеше ли нещо за вас?

Поколебах се.

— По едно време си мислех, че значи, но не и когато разбрах какво представлява всъщност. Мисля, че съм се държал като…

— Не го казвайте. Знам. Какво се случи, Ед?

— Остави това! — Станах и отидох до прозореца. — Направих една глупост и сега трябва да си понеса последствията.

— Боите ли се, че синьор Чалмърс ще научи?

— Вече не ми пука. Той ми предложи да оглавя Международния отдел. Като научи какви съм ги забъркал, ще ми откаже назначението. А Международният отдел е важен за мен, Джина.

— И ще напуснете Рим?

— Да, такива бяха намеренията ми, но сега по всяка вероятност ще остана без никаква работа.

Настъпи толкова дълбоко мълчание, че се обърнах и я погледнах. Тя бе пребледняла и очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Не ме гледай така, Джина. Не е настъпил краят на света.

— Може би не за вас…

За пръв път, откакто я познавах, осъзнах какво означава тя всъщност за мен. Доближих я. Сложих ръце на бедрата й и я притеглих към себе си.

— Добре, признавам. Затънал съм до гуша в калта. Поради моя собствена грешка. Но ти трябва да останеш настрана. Ако си посветена в твърде много неща, непременно ще те обявят за съучастничка.

— За Бога, Ед — изрече тя и се разплака. — Мислите ли, че за мен има някакво значение? Безпокоя се единствено за вас.

Ръцете ми обгърнаха гърба й. Тя повдигна лице, блеснало в сълзи, и устните ми се сляха с нейните. Дълго останахме така, после аз я отблъснах.

— Не това е начинът — казах. — Сега съзнавам, че съм бил наистина луд да се влача подир тази малка уличница. И трябва да си получа заслуженото. Стой настрана от мен, Джина. Трябва да стоиш по-далеч от мен.

Тя зарови пръсти в косата ми и се усмихна.

— Аз мога да ви помогна. Зная, че мога. Искате ли да го направя?

— Искам да стоиш настрана.

— Ед, не ме ли обичате поне малко? Знача ли нещо за вас?

— Мисля, че да. Много време ми трябваше, за да го разбера, нали? — Отново я притеглих към себе си. — Но това няма нищо общо с въпроса, Джина. Ще ми трябва много късмет, за да успея да се справя. Карлоти е повече или по-малко убеден, че аз съм този, когото търси.

— Няма ли да ми кажете какво всъщност се случи? От самото начало?

Седнах и й разказах. Цялата история. Не скрих нищо.

Тя седеше заслушана, пребледняла, с полуразтворени устни и когато завърших, въздъхна бавно и дълбоко.

— О, скъпи, какво си преживял!

— Ужасно беше, но аз сам си го търсих. Ако успея да насоча вината за смъртта на Хелън към Карло, край на неприятностите ми. Но не виждам как да го направя.

— Трябва да разкажеш на Карлоти цялата история така, както я разказа на мен. Звучи правдиво. Той ще разбере. Трябва да му кажеш.

Поклатих глава, че не съм съгласен.

— Има много доказателства срещу мен. Трябваше да му кажа по-рано. Сега той ще си помисли, че нервите ми не са издържали и се опитвам да се измъкна. Ще ме арестува и няма да мога да действам срещу Карло. Трябва сам да се опитам да улича Карло.

— Не, моля те, Ед. Трябва да му кажеш. Сигурна съм, че това е единственият изход.

— Добре, ще помисля. Но още е рано.

— Ед! Хрумна ми нещо! — извика Джина и скочи на крака. — Вчера, докато бях тук, пощальонът донесе един филм, адресиран до Хелън.

Вперих очи в нея.

— Филм?

— Да. Трябва да го е дала за промиване.

Усетих как сърцето ми започва болезнено да чука.

— Ти прие ли го?

Тя отвори чантата си и извади оттам една жълта кутия.

— Може да е филм, който е снимала в Соренто — каза тя и ми я подаде.

Когато посегнах да я взема, вратата ненадейно се разтвори. И двамата извърнахме глави натам.

На прага стоеше Карло, разтворил уста в усмивка.

— Дайте ми филма — каза той. — От няколко дена чакам това проклето нещо да се появи. Дайте го тук!

Рефлексите на Джина се оказаха по-бързи от моите. Тя, изглежда, позна Карло по описанието ми още щом го видя. Бързо пъхна кутията в чантата си и скочи на крака, преди Карло да успее да прекоси и половината от стаята.