Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Налетя и замахна. Видях как ударът ще ме улучи, но не бях в състояние да го предотвратя. Блеснаха звезди пред очите ми и аз се свлякох на земята.

Изгубих съзнание за три-четири секунди. Звукът на разбитата врата на спалнята ме свести. Чух див писък и разбрах, че Карло е докопал Джина.

Повдигнах се с мъка на крака. До мен на пода бе ръженът. Пръстите ми се вкопчиха трескаво в него. Залитайки, поех през стаята и влязох в спалнята.

Карло се беше хвърлил върху Джина, а тя лежеше по гръб напряко на леглото. Една от грамадните му лапи стискаше гърлото й. Наведен над нея, викаше:

— Къде е? Хайде, казвай! Давай го!

Замахнах с ръжена. Той се полуизвърна, но закъсня, което бе фатално. Ръженът се стовари върху темето му. Ръката му се свлече от гърлото на Джина. Търколи се встрани. Ударих го отново. Просна се на пода.

Оставих ръжена, прескочих го и се наведох над Джина.

— Нарани ли те?

Тя погледна нагоре към мен, с пребледняло лице. Опита да се усмихне.

— Не можа да ми го отнеме, Ед — изпъшка тя, а после извърна глава и избухна в сълзи.

— Какво става тук? — прозвуча глас на прага на апартамента.

Погледнах през рамо. Двама полицаи стояха там, единият от тях държеше пистолет в ръка.

— Нищо особено — отговорих аз и се помъчих да се задържа на крака. — Този тук нахълта вътре и имахме малък боксов мач. Аз съм Ед Досън от „Уестърн Телеграм“. Лейтенант Карлоти ме познава.

При споменаването на Карлоти лицата на полицаите просветнаха.

— Искате ли да арестуваме този човек?

— Много държа на това. Изведете го оттук, веднага. Малко ще почистя и после ще сляза до участъка.

Един от полицаите се наведе над Карло. Улови го за яката и го изправи на крака.

Вече знаех колко е опасно да се приближаваш плътно до Карло и изкрещях предупредително към полицая.

Карло се съживи. Десният му юмрук се стрелна и удари челюстта на полицая, който се стовари с все сила върху другия полицай.

Карло се изправи на крака. Шляпна ме с горната част на ръката си през лицето, от който удар се намерих проснат върху леглото, и побягна от стаята.

Полицаят с пистолета се изправи на крака, изви се, вдигна пистолета и стреля.

Видях как Карло залитна, но стигна входната врата, когато полицаят отново стреля.

Карло падна на ръце и колене. Извърна глава и лицето му напомняше дивашка маска на болка и ярост. Успя да се изправи на крака и направи три несигурни стъпки на площадката, а после застана залитащ до стълбите.

Полицаят бавно го доближи.

Карло гледаше покрай него към мен. Лицето му се сгърчи в ужасяващ опит да се ухили, а после отърколи очи и коленете му се подкосиха. Политна назад по стълбите и падна на долната площадка с трясък, който разтърси цялата сграда.

Четирийсет минути по-късно бях отново у дома и се заех да лекувам контузиите си. Бях оставил Джина в квартирата й и телефонирах на Максуел да задържа всякаква информация, докато намеря време да се свържа повторно с него. Полицията ми беше съобщила, че Карло е още жив, но няма надежда да оцелее. Казаха, че ще умре след около час. Бяха го откарали спешно в болница.

Току-що бях лепнал мушамичка върху кървяща рана над окото си, когато иззвъня звънецът на входната врата. Беше Карлоти.

— Манкини иска да говори с вас — каза той. — Бързо си отива. Колата ми чака отвън. Ще дойдете ли?

Последвах го до мястото, където чакаше полицейската кола. По пътя за болницата Карлоти рече:

— Изглежда сте имали вълнуващо преживяване. Гранди ми телефонира, че сте го насочили към скривалището на Сети.

— Да, твърде вълнуващо беше.

Той ме изгледа замислено.

— След като говорите с Манкини, искам и аз да поговорим.

„Ето, започва“, помислих си аз и отговорих, че съм на негово разположение. Повече нищо не си казахме. Когато стигнахме болницата, Карлоти отново се обади:

— Надявам се да е още жив. Но като го оставих, беше в тежко състояние.

Веднага ни отведоха в едно изолирано отделение, където лежеше Карло, охраняван от двама детективи. Той беше още жив и когато влязохме в стаята, отвори очи и ми се ухили криво.

— Здравей, приятел — изрече той с хриплив шепот. — Тебе чаках да дойдеш.

— За какво се отнася? — попитах и се наведох над него.

— Разкарай тези ченгета оттука. Искам да говорим на четири очи.

— Ще говориш и пред мен или изобщо няма да говориш — отсече Карлоти.

Карло го изгледа.

— Стига глупости, ченге. Ако искаш да знаеш как е умряла Хелън Чалмърс, излез оттук и изведи и тези двама. Искам първо да говоря с моя приятел. После ще остане нещо и за теб.