Робин Кук - Непрогледност

— Дайте ми нещо за окото — проплака Франки. — Адски боли.

— Ще се погрижим за него веднага щом ни кажеш каквото искаме да знаем — рече Анджело. — Хайде, Франки, започвам да губя търпение.

— Бруно Марчезе и Джими Лансо — измънка Франки.

Анджело погледна Тони.

— Чувал съм за Бруно — кимна той. — От тукашните е.

— Къде можем да намерим тези типове, ако решим да поговорим с тях? — попита Анджело.

— Петдесет и пета улица, номер тридесет и осем двадесет и едно, първи апартамент — каза Франки. — Близо до Северния булевард.

Анджело извади лист хартия и записа адреса.

— Чия беше идеята? — попита той.

— На Мансо — изплака Франки. — За това не съм ви лъгал. Идеята му беше, че ако направим това, всички до един ще станем войници на клана Лучия, част от близкото му обкръжение. Но аз не исках. Те ме принудиха да отида с тях.

— Защо не ни го каза в колата, Франки? — поинтересува се Анджело. — Щеше да си спестиш куп неприятности, а на себе си — излишните мъки.

— Беше ме страх, че онези ще ме очистят, ако разберат, че съм проговорил — каза Франки.

— Значи се боиш повече от своите приятели, отколкото от нас? — попита Анджело и мина зад Франки. Това стигаше, за да нарани чувствата на Анджело. — Виж ти! Но карай! Вече няма защо да се страхуваш от приятелите си, ние ще се погрижим за теб.

— Дайте ми нещо за окото — каза Франки.

— Непременно — отвърна Анджело.

С леко движение, без да се колебае нито секунда, той извади автоматичен валтер и простреля Франки отзад в главата, точно над врата. Главата на момчето отскочи напред, след това клюмна на гърдите му.

Внезапното последно действие изненада Тони, който премигна и отстъпи назад в очакване да бликне кръв. Но не последва нищо такова.

— Защо не ми даде да го направя аз? — изплака той.

— Дръж си устата и го развържи — рече Анджело. — Не сме дошли тук да се забавляваш. Ние работим, запомни това!

След това Тони развърза Франки. Анджело му помогна да пренесат безчувственото тяло до дупката в пода. Преброиха до три и го хвърлиха в реката. Анджело гледа известно време, колкото да се убеди, че течението е поело трупа и го е отнесло.

— Да се връщаме в Удсайд, предстои ни да направим светско посещение на останалите — рече Анджело.

На адреса, който бе дал Франки, имаше малка двуетажна къща с по един апартамент на всеки етаж. Входната врата беше заключена, но механизмът й се задействаше с кредитна карта. Само след минути двамата бяха вътре.

Заеха позиция от двете страни на вратата на първи апартамент и Анджело почука. Не последва никакъв отговор. От улицата бяха видели, че вътре свети.

— Разбий я — нареди Анджело и кимна към вратата.

Тони отстъпи няколко крачки назад, след това ритна вратата. Страната откъм пантите се разцепи от първия ритник и вратата зейна. След миг Анджело и Тони бяха в малкия апартамент, стиснали с две ръце пистолетите си. Апартаментът беше празен, ако не се броят няколкото недопити бутилки бира на масичката. Телевизорът беше включен.

— Какво ще кажеш? — попита Тони.

— Сигурно са се уплашили, след като Франки не се е върнал, и са духнали — рече Анджело. Запали цигара и се замисли за момент.

— Какво ще правим? — каза Тони.

— Знаеш ли къде живее семейството на тоя Бруно? — попита Анджело.

— Не, но мога да разбера — отвърна Тони.

— Действай! — рече Анджело.

7:55 ч сутринта, вторник

Манхатън

Беше чудесна утрин. Лори Монтгомъри вървеше на север по Първо авеню към Тридесета улица. В хладния свеж въздух дори Ню Йорк изглеждаше прекрасен, измит и лъснат от валелия два дни дъжд. Беше определено по-студено, отколкото предишните дни, и това тревожно напомняше, че приближава зимата. Но слънцето грееше, подухваше лек ветрец, достатъчен, за да разсейва отработените газове от автомобилите, проправящи си път в посоката, в която се движеше и Лори.

Когато приближи Службата по съдебна медицина, тя закрачи по-енергично. Усмихна се на себе си при мисълта колко различно се чувства тази сутрин в сравнение с предната вечер, когато си тръгваше за вкъщи. Мъмренето на Бингам беше неприятно, но заслужено. Лори си бе виновна. Ако беше шеф, щеше също да се ядоса.

Докато наближаваше предното стълбище, се чудеше какво ли ще й донесе денят. Обичаше си работата най-вече защото беше непредсказуема. Единствено знаеше, че по график й предстоят аутопсии. Нямаше никаква представа на какви случаи с главоблъсканици ще се натъкне през деня. Почти всеки път, когато правеше аутопсия, се сблъскваше с нещо, което никога не беше виждала, за което понякога дори не бе чела. Това бе професия, която непрекъснато й поднасяше открития.