Робин Кук - Непрогледност

— О, добре! — каза си Лори на глас и се замисли дали да го направи.

Знаеше как майка й й играе по нервите дори когато беше в добро настроение. Не бе готова да поеме още една доза майчински натяквания и съвети, които не е искала. Лори изслуша още веднъж записа и след като се убеди, че гласът на майка й издава истинска загриженост, се обади. Дороти вдигна веднага.

— Слава богу, че звънна — рече задъхано тя. — Не знам какво щях да правя иначе. Мислех дали да не ти изпратя телеграма. Утре вечер съм поканила гости и искам да дойдеш. Да се запознаеш с един човек.

— Майко! — отвърна Лори вбесена. — Не съм сигурна, че ставам за гости. Имах лош ден.

— Глупости! — възкликна Дороти. — Тъкмо затова трябва да излезеш от този свой ужасен апартамент. Чудесно ще си прекараш. И ще ти се отрази добре. Човекът, с когото искам да те запозная, се казва Джордан Шефилд, лекар е. Превъзходен офталмолог, известен по целия свят. Баща ти ми каза. И най-важното: наскоро се е развел, жена му била ужасна.

— Не искам да ми уреждаш среща с непознат — каза Лори с раздразнение.

Не вярваше на ушите си — майка й не само не обърна никакво внимание на душевното й състояние, но и се опитваше да я подреди с някакъв разведен очен лекар.

— Време е вече да срещнеш някой подходящ човек — не отстъпваше Дороти. — Така и не разбрах какво намираше в този Шон Макензи. Мързелив хулиган, влияеше ти много зле. Така се радвам, че накрая скъса с него завинаги.

Лори извърна очи в отчаяние. Няма що, днес майка й бе в страхотна форма. Дори в това, което казваше, да имаше известна истина, точно сега Лори не искаше да го чува. След колежа се срещаше от време на време с Шон. Още от самото начало връзката им бе бурна. И макар че не беше точно хулиган, той й харесваше именно с чара си на декласиран човек, с мотоциклета си и с лошото си поведение. Беше време, когато неговата „артистична“ душа вълнуваше Лори. Преди години дори се бе разбунтувала дотам, че опитаха заедно наркотици. Но сега се надяваше, че поредното им скъсване ще бъде последно.

— Ела в седем и половина — каза Дороти. — И си облечи нещо по-хубаво, например оня вълнен костюм, който ти подарих за рождения ден през октомври. И си вдигни косата. Иска ми се да си поговорим още, но имам много работа. До утре, скъпа. Дочуване.

Лори отдалечи телефона от ухото си и го погледна в затъмнената стая, без да вярва на ушите си. Майка й бе затворила. Не знаеше дали да ругае, да се смее или да плаче. Остави слушалката. Накрая се разсмя. Голям образ беше майка й. Повтори си пак разговора, не можеше да повярва, че се е състоял. Сякаш тя и майка й говореха на различни вълни.

Тръгна из апартамента, запали осветлението и дръпна завесите. Защитена по този начин от света, си спусна косата и се съблече. Кой знае защо, се почувства по-добре. Смахнатият разговор с майка й в миг я бе измъкнал от потиснатото й настроение.

Докато се пъхаше под душа, си призна, че е склонна да хаби повече емоции в службата, отколкото би искала. Това я подразни. Нямаше нищо против да се облича елегантно, но не искаше да се представя като типично крехка, капризна женичка. В бъдеще щеше да се опита да бъде по-делова. Осъзна също каква голяма грешка е направила, като се е доверила на Боб. Непременно трябваше да пази мнението си за себе си, особено когато си имаше работа с преса. Извади голям късмет, че Бингам не я уволни.

Застанала под струята вода, Лори си мислеше дали да не си направи салата, а след това да поучи малко за изпитите по съдебна медицина. После се сети за вечерята на другия ден в дома на родителите си. Макар че първоначалната й реакция бе абсолютно отрицателна, сега се позамисли. Може би това ще й донесе малко разнообразие. После си каза колко ли нетърпим ще бъде този току-що разведен офталмолог. И на каква ли възраст е.

9:40 ч вечерта, понеделник

Куинс, Ню Йорк

— Трябва да направя нещо — заяви Тони Руджеро. Не го свърташе на едно място и той се прехвърли отдясно на предната седалка на черния линкълн на Анджело Фачоло. — Вече четири нощи седим тук пред бакалията на Д’Агостино. Не мога да понасям това бездействие, разбираш ли? Аз имам нужда да правя нещо, каквото и да е.

Огледа нервно лъсналата от дъжда улица пред него. Бяха паркирали колата до един водопроводен кран на авеню Рузвелт.

Анджело извърна бавно глава. Очите му с тежки клепачи се спряха на двадесет и четири годишния „хлапак“, когото му бяха натресли. Нервността и припряността на Тони му играеха по нервите. Според него хлапакът, чийто прякор беше Животното, само му пречеше и той го бе казал на Серино. Но не последва нищо. Все едно бе говорил на стената. Серино отсече, че ценното на хлапака било, дето нямал страх от нищо, бил див и честолюбив, нямал никакви угризения и почти никаква съвест. Имал нужда от повече хора като Тони. Анджело не беше толкова сигурен.