Робин Кук - Непрогледност

— Много естествено — отсече Бингам. — Към края на моята пресконференция за убийството в Сентръл Парк един от репортерите стана и започна да ми задава въпрос, като заяви, че според вас Службата е допуснала грешки по този случай. Наистина ли сте казали подобно нещо на репортера?

Лори се сви на стола. Опита се да устои на погледа на Бингам, но трябваше да отвърне очи. Заля я вълна от смущение, вина, гняв и ожесточение. Постъпката на Боб я потресе — как може да не се съобрази с нея и да я предаде! Тя си възвърна дар словото и каза:

— Споменах нещо такова.

— Знаех си — отвърна Бингам доволен. — Бях убеден, че репортерът няма да има наглостта да измисли подобно нещо. Е, смятайте се за предупредена, доктор Монтгомъри. Това е всичко.

Лори излезе неуверено от кабинета на шефа си. Унизена, тя дори не посмя да размени погледи с госпожа Санфорд, да не би да даде воля на сълзите, които едва възпираше. С надеждата, че няма да срещне никого, хукна по стълбите. Не искаше да чака асансьора.

Слава богу, колежката й все още беше в залата за аутопсии. Лори заключи вратата и седна на бюрото. Чувстваше се смазана, сякаш всичките тези месеци тежък труд се бяха обезсмислили от няколко глупави издайнически думи.

Внезапно грабна телефона. Искаше да се обади на Боб Талбът и да му каже какво мисли за него. Но се поколеба, после остави слушалката. В момента нямаше сили за още един сблъсък. Пое дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха.

Опита се да продължи работата, но не можа да се съсредоточи. Отвори куфарчето си и хвърли вътре част от недовършените папки. Като си взе и другите неща, отиде с асансьора до сутерена и излезе през асансьора на моргата на Тринадесета улица. Не искаше да рискува да се засече с някого на рецепцията.

В унисон с настроението й навън валеше. Тя пое на юг по Първо авеню. Градът изглеждаше още по-зле от сутринта — облак задушливи изгорели газове висеше между сградите. Лори вървеше с наведена глава, за да не стъпва в мазните локвички и боклука, и за да избягва погледите на бездомниците.

Дори нейният блок изглеждаше по-мръсен от обикновено. Докато чакаше асансьора, я лъхна миризмата на цяло столетие запръжка и тлъсто месо. Слезе на петия етаж и отвърна дръзко на кървясалия поглед на Дебра Енглър — предизвикваше я да каже нещо. Щом влезе в апартамента си, тресна вратата с такава сила, че репродукцията на Климт, която си бе взела от „Метрополитън“, се килна настрани.

Дори темпераментният Том не можа да повдигне настроението й, въпреки че се отърка в краката й, докато тя си закачваше палтото и прибираше чадъра в тесния килер. Влезе в хола и се тръшна на креслото.

Котаракът обаче не прие пренебрежението, скочи на облегалката на креслото и замърка направо в дясното ухо на Лори. Пак не постигна целта си и започна да я потупва по рамото. Най-накрая тя откликна, взе го в скута си и го загали разсеяно.

Дъждът почукваше по прозореца й като падащи песъчинки, а Лори оплакваше живота си. За втори път днес се сети, че не е омъжена. Критиките на майка й сега й се сториха по-оправдани от обикновено. Помисли си пак дали не е сбъркала с избора на професия. Какво щеше да стане с нея след десет години? Дали пак щеше да е затънала в тресавището на самотното ежедневие, в тежка борба с документацията на аутопсиите, или щеше да поеме още по-голяма административна отговорност като Бингам?

Донякъде стъписана, тя осъзна за пръв път, че не иска да става началник. До този момент винаги се бе старала да изпъква — и в колежа, и в медицинския институт — да искаш да станеш шеф също се включваше в програмата на отличниците. За Лори старанието да се отличи бе нещо като бунт, опит да накара баща си, великия сърдечен хирург, най-после да я признае. Но нищо не се получи. Вече знаеше, че никога няма да може да замени в сърцето на баща си по-големия си брат, който умря в крехката възраст деветнадесет години.

Лори въздъхна. Депресията не бе обичайно състояние за нея и фактът, че бе изпаднала дотам, още повече я потискаше. Не бе предполагала, че е толкова чувствителна към критика. Може би бе просто нещастна и досега, но претрупана с работа, не го бе съзнавала.

Забеляза, че червената светлина на телефонния й секретар мига. Първо не й обърна внимание, но колкото повече се стъмваше в стаята, толкова по-настоятелно ставаше мигането. След като погледа светлинката още десетина минути, любопитството й надделя и тя изслуша записа. Беше се обадила майка й, Дороти Монтгомъри, и я молеше да й звънне веднага щом се прибере.