Филип Шелби - Опасни муцуни

Кабината я нямаше, но тя чу шума на машините, идващ някъде отдолу.

Холис се надвеси над шахтата и се взря в тънещата в полумрак бездна. В съзнанието й изплува лицето на Майстора.

Нямаше представа колко време бе минало, когато отново чу шума на асансьора. Този път бе по-силен. Кабината се изкачваше нагоре.

Младата жена се огледа диво. Нямаше накъде да избяга. Ако се върне горе в короната, ще се озове в капан; ако пък остане на стълбището, ще представлява лесна мишена. Тъй като кабината на асансьора бе със стъклени стени, Майстора можеше да я открие още преди кабината да е спряла. Можеше да стреля през стъклото, да разруши стените на кабината, без да повреди механизма, който ще го върне обратно долу.

Дебелите черни кабели се извиваха като змии. Холис видя как кабината се издига по колоната. Докато приближаваше, покривът й ставаше все по-голям. Тя се прокле, че не бе взела пистолета си… защото бе убедена, че Майстора ще мисли единствено как да се измъкне.

Какво й бе казал Кроуфорд за него? Той никога не оставя недовършена работа…

Холис се притисна към перилата. Зърна неясната фигура в асансьора. Носещата колона на асансьорната кабина се намираше на метър и половина от стълбите, разделени само от празно въздушно пространство. Имаше само един, смъртно рискован начин да се измъкне от клопката: да скочи и — ако има късмет — да се стовари с достатъчна сила върху покрива на кабината, да я счупи и да връхлети върху главата на Майстора.

Холис стъпи на втората пръчка на парапета и се наведе напред. Трябваше да се изкачи на най-горната, за да отскочи, но това щеше да стане в последната секунда. Защото там не можеше да се запази равновесие за дълго — под перилата зееше мрачната бездънна бездна.

Кабината вече беше на седем метра под нея и неумолимо продължаваше да се изкачва. Холис се хвана за най-горната метална пръчка и стъпи с двата крака на третата. Стъклената кабина бе тъмна, осветявана само понякога от ивици светлина, когато преминаваше покрай лампите в шахтата.

Оставаха още три метра…

Холис стъпи с единия крак на най-горната пръчка и напрегна мускули, готова да скочи, когато той се обърна и тя видя лицето му.

Джейкъб приземи хеликоптера и тичешком прекоси празното пространство пред вратите на Статуята. Рейнджърите бяха заети с гасенето на пожара и с укротяването на тълпата. Никой не го видя, когато счупи катинара.

Затича се по коридора към втория етаж с пистолет в ръка.

Потупа с длан по микрофона, окачен на врата му.

— Кроуфорд, чуваш ли ме?

Тишина.

— Хайде. Точно сега ли намери да се развали. Обади се…

Слушалката му потрепери.

— Джейкъб… Стигнах до нея.

— Уайли?

— Мъртъв е.

— Майстора?

— Изчезнал е. Има петнадесет минути преднина.

Джейкъб изруга.

— Почакай така.

Изтича до вратата, отвори я и точно в този миг видя един голям черен хеликоптер, който кацаше върху площадката.

— Федералните се приземиха — каза Джейкъб. — Трябва да стигнем първи до него. Иначе ще вземе заложници. Това е единственият начин да се измъкне оттук.

Отговорът на Кроуфорд вледени кръвта му:

— Не, не е. Майстора никога не взема багаж със себе си.

Един етаж под коридора, в машинното отделение, Майстора се движеше бързо като невестулка, сред плетеницата от полутъмни коридори.

Лицето му пламтеше, сякаш бе обгорено с газова горелка, а пред очите му продължаваха да танцуват бели точици. Докосна веждите си, спусна длан към миглите си и разбра, че са обгорели. За щастие зашеметяващата граната не бе много мощна, иначе сега щеше да лежи в безсъзнание. Уайли го бе снабдил с подробни чертежи на Статуята, а Майстора ги бе изучил много старателно. Каза си, че Уайли бе истински професионалист, който така бе организирал нещата, че пътят за бягство да изглежда леснодостъпен. Той съзнателно се бе опитал да приспи бдителността на Майстора, като му създаде фалшиво чувство за сигурност. Ако не беше предсказанието на хороскопа и инстинктивното му недоверие към Уайли, капанът може би щеше да щракне.

Колкото по-надълбоко навлизаше в подземието, толкова повече си задаваше въпроса дали Уайли бе решил да саботира бягството му. Щеше скоро да разбере, защото коридорът свърши с една стара стоманена врата. Тръбите над нея потъваха в старата тухлена стена, част от оригиналната основа.

Майстора посегна към дръжката на вратата и я натисна. Тя поддаде.

Дръпна вратата и прекрачи върху платформа от стоманена мрежа, завинтена към стената. Отдолу се виждаше кух бетонен улей за изливане на канализационната вода. Дълбочината беше около половин метър, стените му — гладки и покрити с тиня. Ала нямаше скоби в стената, за които да се хване.