Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Разбира се — каза Джени. — Влизайте.

Софи отвори вратата на кабинета. Обиколи бюрото и седна.

Работното място на Дийн беше подредено. Имаше кутии за входящата и изходящата документация и освен тези две спретнати купчинки не се виждаше и едно излишно листче по плота. Композицията се допълваше от клавиатура и плосък монитор. Екранът беше тъмен, но когато побутна мишката, той светна.

Софи кликна на иконата за влизане в интернет. И вдигна поглед. През отворената врата виждаше Джени, който седеше зад бюрото си, потънала в работа.

Софи минимизира прозореца на браузъра, за да може да го отвори, ако Джени решеше да влезе в кабинета и да дойде зад бюрото, откъдето можеше да види екрана. След това отвори мейла на Дийн.

Програмата й поиска парола и тя въведе тази, която той винаги ползваше.

Получи се. Кутията се отвори. Софи хвърли бърз поглед на Джени, после влезе в архива и започна да търси.

Софи и Дийн

Софи седеше край кухненската маса с отворена книга и чаша червено вино пред себе си, когато чу вратата на гаража да се отваря. Миг по-късно Дийн се появи. Тя дори не вдигна поглед от книгата.

Той постоя малко на вратата. После попита:

— Няма ли поне да ме поздравиш?

Софи го погледна.

— Здрасти — каза набързо и отново се върна към книгата.

Дийн се намръщи. Остави си куфарчето, взе си чаша и седна при нея на масата. Протегна се за бутилката, за да си налее, но беше останала само една глътка.

— Сама ли го изпи? — учуди се.

Тя сви рамене.

— Ядосана си заради днешния ден, нали? Но аз те предупредих, че ще излизам.

— Мислех, че говореше за утре — отвърна Софи и обърна страницата.

— Не е вярно. Същия разговор водихме и преди. Бъркаш дните. И защо не ме изчака? Джени ми прати съобщение на пейджъра, но когато се обадих, ти вече си беше тръгнала.

— Исках да се прибера.

— И какво беше толкова важно, че не можеше да почака?

— Нищо — отвърна тя. — Бях уморена.

— Е… как мина денят ти в града?

— Добре.

— Как са всички в книжарницата? Сигурно са се зарадвали да те видят.

Софи сви рамене.

— Предполагам.

Той направи още един опит.

— Мирише хубаво. Какво има в тенджерата?

— Виж сам.

Дийн стана, отиде до печката и вдигна капака на голямата тенджера.

— Сготвила си любимото ми ядене.

— Чилито беше най-бързата вечеря, за която се сетих — обясни Софи. — Нямах много време.

— Тръгнала си от града в два часа. Тогава се обадих на Джени.

— Приготвянето на вечеря отнема време — изтъкна тя. — Трябваше да напазарувам, да се върна и да нарежа всичко. После да сложа ориз. Да настържа сиренето. Не е като да щракна с пръсти и храната да се появи, макар така да ти изглежда.

— Можехме да си поръчаме, ако си уморена.

— Добре, следващия път няма да си правя труда.

Дийн се опита да я успокои.

— Не това имах предвид. Обожавам твоето чили. Знаеш ли какво? Да си извадим още една бутилка. Да отворя ли монтраше?

— И какъв е поводът?

— Имаме ли нужда от повод?

Дийн изчезна по посока на мазето и се върна с бутилка в ръка.

— Да отидем ли да поседнем във всекидневната?

— Не, искам да остана тук и да наглеждам чилито — отвърна Софи.

Той остави бутилката на масата. Занесе празната чаша на Софи на плота и се върна с тирбушон и две чисти чаши.

— Има ли нещо, което те тревожи? — попита я, докато обелваше фолиото и започваше да навива тирбушона в корка.

— Всъщност, да — каза тя.

Дийн беше навил тирбушона докрай. Извади тапата и наля щедро количество в двете чаши. Бутна едната към нея, взе своята и седна насреща й. Чакаше я да продължи, но тя мълчеше. Накрая наруши мълчанието:

— Ако нещо не е наред, трябва да ми кажеш. Аз не мога да чета мисли.

Софи го погледна право в очите и попита:

— Имаш ли любовница?

Дийн тъкмо вдигаше чашата, за да отпие, и за малко да се полее с вино. Но успя все пак да разлее по масата.

— Какво?! Не. Нямам. Разбира се, че нямам. Защо ми задаваш този въпрос?

— Защото мисля, че имаш.

Той остави чашата си и попи разлятото със салфетка.

— И какво изведнъж те наведе на тази мисъл?

— Не е изведнъж, мисля си го от известно време — подчерта тя.

— Скъпа, ако си се измъчвала от тази мисъл, защо не ми каза?

— Защото знаех, че или ще ме излъжеш и ще кажеш, че нямаш любовница, или ще си признаеш, че имаш, и ще ми съобщиш, че я обичаш и искаш да си с нея. А нито една от тези възможности не ми харесваше.

— А възможността да ти кажа, че се въобразяваш — как ти изглежда? Тези ненормални събития напоследък разпалват въображението ти. Всичко е наред, скъпа. Гарантирам ти. — Протегна отворена длан през масата и зачака и тя да протегне своята, за да я хване.