Кейт Моргенрот - Убийство с любов

Накрая осъзна, че не е в състояние да прави нищо, което изисква от нея да стои на едно място. И макар че беше съвсем тъмно навън и духаше вятър, който напомняше за идващата зима, тя реши да излезе на разходка. От много време не се бе скитала сама. Облече дебелото яке, сложи си шал, ръкавици и шапка и повика Агата. Отвори плъзгащата се врата и тръгна по склона на игрището за голф.

Котката вървеше до нея, скриваше се в някой отрязък по-гъста растителност, след това изскачаше пак на открито. Луната тъкмо се показваше над короните на дърветата. Беше почти пълна и обливаше пустото игрище с мистична приглушена светлина. Софи вървеше по границата между светлината и сянката, надничаше между дърветата, за да не изпуска Агата от полезрението си, но погледът й не пробиваше далеч в тази гъста тъма.

Изведнъж чу шум, сякаш нещо едро се раздвижи в храстите. Софи повика Агата, но като сведе поглед, видя, че тя е до нея. Взе я на ръце и й прошепна на ухото:

— Не искам да ловуваш това нещо. С нашия късмет ще се окаже скункс.

Продължи напред, но звукът все още се чуваше. Спря, и звукът спря. Пулсът й се ускори.

Направи няколко предпазливи стъпки и пак чу зловещото шумолене. Спря, и то спря. Чуваше собственото си дишане в тишината. Вече знаеше какво поражда този шум — човешки стъпки по изсъхнали листа.

Тръгна отново и шумоленето зад нея се възобнови. Затича се. Сърцето й биеше лудо, дишаше тежко и толкова силно стискаше Агата, че котката започна да се извива.

Софи бягаше с всички сили по тревата към процепа между дърветата, през който можеше да се качи по склона и от там — на улицата. Стори й се, че шумът става по-силен и се приближава, затова пое с максимална скорост нагоре по хълма. Стигна до улицата и не спря. Хвърли поглед през рамо. Във въображението й преследвачът беше точно зад гърба й, щеше да я хване само ако протегне ръка. Но в този миг някой наистина я сграбчи, само че отпред.

Софи изпищя, Агата се освободи от ръцете й и един познат глас каза:

— Хей, всичко е наред. Спокойно. Аз съм.

Софи премигна и пое отчаяно дъх. На улицата пред нея стоеше детектив Акерман и здраво я стискаше за ръцете.

— Дишайте дълбоко. Можете ли да ми кажете какво ви уплаши?

Софи се давеше за въздух и се опитваше да каже нещо.

— Спокойно. Не бързайте.

— Някой ме преследва… — изрече задъхано Софи.

Акерман погледна през рамото й.

— Къде?

Софи посочи надолу към игрището за голф.

— Ще отида да проверя.

Детективът изчезна надолу по склона.

Софи застана под една улична лампа. Дори огряна от силната й светлина не се чувстваше в безопасност. Смешна работа, живееше в този квартал, беше се разхождала през нощта десетки пъти, без дори да се замисли, а сега се страхуваше, че се намира тук.

Акерман се върна след минута и поклати глава.

— Няма никой.

— Имаше — настоя Софи. Вече бе успяла да успокои дишането си и говореше почти нормално. — Чух шум, помислих, че е скункс или миеща се мечка, но всеки път, когато спирах, и звукът спираше, щом тръгнех, той отново се появяваше.

— О, вярвам ви, че сте чули шум — увери я Акерман. — Уплашили сте се. То е ясно.

— Мислите ли, че съм си го въобразила?

Акерман се поколеба.

— Не мисля. Според мен някой се опитва да ви уплаши.

— Но защо?

— Може би сте много близо до тайна, която някой не иска да се разкрива — предположи Акерман. — Утре рано сутринта ще доведа екипа си тук. Да видим дали няма да открием нещо.

— Дали някой наистина се е опитвал да ме нарани? Дали трябва… да се тревожа? — попита Софи.

— Мисля, че който и да е бил, е можел да ви хване, ако реши. Но за всеки случай ви препоръчвам да внимавате. Много да внимавате.

Софи и Дийн

— Видя ли? — натякна й Дийн. — Нали ти казах да стоиш далеч от този човек. Знаех си, че е опасен.

Дийн току-що се бе прибрал и Софи му разказа за случилото се на голф игрището.

— Нямам причина да мисля, че е бил Алекс — протестира тя.

— Какво мисли детектив Акерман?

— Че може би се доближавам до разкриването на някаква важна тайна, а това сигурно изнервя някого. Ще заведе криминалистите там, за да видят какво могат да открият.

— Е, радвам се да чуя, че приема нещата сериозно — каза Дийн. — А сега искам да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от Алекс. Поне докато нещата не се успокоят.

— Но…

— Искам да ми обещаеш — повтори Дийн.

— Добре — съгласи се неохотно Софи.

— Между другото, какво прави детектив Акерман по това време насам? Сигурно е било девет часът.