Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Кръстословицата ли? Ако това е трудна задача, искам твоята работа тогава.

— Мислиш, че е лесна?

— Разбира се. Колко трудна би могла да бъде?

— Добре. — Той взе листа и го вдигна към нея, за да види какво е попълнил. — Пето отвесно. „Вода в пръст“. Пет букви.

— О, това е лесно. Кал.

— Това са само три букви — изтъкна Акерман.

— О! — Тя млъкна и се замисли. — Ами калта тогава. Така пасва.

— Пасва, но не е правилно.

— И какъв е според теб отговорът, умнико?

— Мехур.

Тя погледна надолу към кръстословицата.

— Защо… о, да… — И се засмя. — Разбирам. Пръст като пръст на ръката. Много е подмолно. Изобщо не се сещаш на пръв поглед. Решаваш, че е пръст като земя.

— Точно това му е трудното — каза той и потупа с молива условията на кръстословицата. — Голямото предизвикателство е, че понякога искат очевидния отговор. А понякога — по-малко очевидния. Не е лесно да бъдеш повратлив и да изследваш всички възможни тълкувания, а след това да ги нагласиш така, че да се засекат с останалите отговори.

— И какво, ако не си добър на кръстословици? Това значи ли, че не си достатъчно умен?

— В никакъв случай. Казват, че има ребусен тип мозък. Вместо да следват логическите връзки, хората от този тип мислят в много посоки, нарича се разпределено мислене. Не че е глупав, но човек с нормален ум не може да мисли в много различни посоки. Все едно да накараш алигатора да скача. Те просто не могат да се движат така.

— И как се познава дали имаш ребусен тип мозък?

Акерман се облегна назад на стола си и се замисли.

— Май мога да ти дам пример. Ето ти една задача, да видим как ще се справиш. Става ли?

Трейси кимна.

— Добре. Имаме сграда на двайсет етажа с два асансьора. Много от хората, които работят в нея, се оплакват, че трябва да чакат дълго асансьорите. Как би оправила ситуацията?

Трейси помисли една минута, като барабанеше с токчето си по стената на бюрото му. След това каза:

— Предполагам, че ще направя така — единият асансьор да работи само за първите десет етажа, а вторият — за етажите от единайсети до двайсети. Така ще става по-бързо и хората няма да чакат толкова дълго. — Кръстоса ръце и го погледна, доволна от отговора си.

— Абсолютно логично решение на задачата — съгласи се Акерман. — Но знаеш ли какво биха предложили хората с ребусни умове?

— Какво?

— Да се поставят огледала във фоайето, за да може работниците да не забелязват колко дълго чакат, докато се оглеждат и си оправят прическите.

— Но… това е абсурдно решение. Даже изобщо не е решение.

— Но работи.

— Ала пак трябва да чакат толкова дълго за асансьор — заспори Трейси.

— Вярно, но проблемът е, че се оплакват. Ако им дадеш някакво занимание, ще им се струва, че чакат по-малко, и ще престанат да се оплакват. Което решава проблема.

— Наистина ли работи?

— Като с магическа пръчица — увери я Акерман. — И е доста по-евтино от препрограмирането на асансьорите.

— Не виждам какво общо може да има това с разкриването на убийства — подхвърли Трейси малко злобничко.

— Нима? Ами полезно е да можеш да огледаш една ситуация от различни ъгли.

— И това ли правиш по цял ден?

— Не — усмихна се Акерман. — Правя го, когато чакам да ми изпратят по факса информация за случая. И май по всичко личи, че вече е пристигнала — каза той, като погледна през рамо към Марджи, една от секретарките, която вървеше към него с папка.

— Ето ти информацията, която чакаше — оповести Марджи и му подаде папката, като хвърли поглед към Трейси.

Трейси бързо стана от бюрото му.

Акерман взе папката и я отвори. Прегледа част от доклада, след това започна да рови из снимките. Почти ги бе разгледал, когато една привлече вниманието му. Взира се дълго в нея. След това вдигна поглед към Трейси и Марджи и каза:

— Това е той. Чакам този миг от десет години.

Алекс

Алекс затвори вратата след последния полицай. След това се обърна и почти като насън отиде до трапезарията и се отпусна на един стол — там бе прекарал по-голямата част от сутринта, докато полицаите бяха в дома му. След като си тръгнаха, се върна там автоматично. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе, имаше и отворена кутия от понички, два геврека в чиния и празна кофичка от крема сирене. Алекс се протегна, взе си сух геврек и отхапа. Не беше закусвал и сега умираше от глад. Знаеше, че не бива да е гладен. Трябваше да е опечален съпруг. Не беше много добър в играта на роли, но бе усетил, че няма да направи добро впечатление, ако си вземе геврек пред останалите. Затова цяла сутрин седя на едно голо кафе, взираше се в храната и слушаше разговорите около себе си.