Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Присила — каза той рязко. — Ако се шегуваш, никак не е смешно.

— Знам, че не е смешно.

— Наистина ли е мъртва?

— Наистина — отвърна Присила.

— Това е… ужасно. — Сведе очи и си даде сметка, че още държи закачалката.

Обърна се, за да я постави в шкафа, затвори вратата и постоя подпрян с длан на нея известно време, сякаш имаше нужда от опора.

— Как може да го приемаш толкова леко? Горката Джулия.

— Горката Джулия? Защо винаги мислиш за другите хора? Защо не се замислиш поне веднъж за жена си?

— Но… Джулия се е самоубила, не ти.

— А даваш ли си сметка какво ми бе на мен да я намеря? — попита Присила.

Първото зърване на Джулия — на останките от това, което някога е било човек — беше наистина шокиращо, но през следващите часове мозъкът на Присила бе превърнал тази гледка в нещо като сцена от филм. Ала понякога целият ужас от този епизод се връщаше внезапно в ума й.

— Може би най-добре ще е да мислиш за това колкото се може по-малко — каза успокоително Гордън.

— Най-добре за кого? За теб май — сопна му се Присила. Искаше да говори с Гордън за това. Искаше да му разкаже всяка подробност, но беше забравила какъв е. Гордън беше от хората, които извръщаха глава, когато минаваха покрай катастрофа. Дълбоко в себе си Присила го обвиняваше, че е мекушав и прекалено чувствителен, но истината бе, че това я дразнеше, защото когато минаваха покрай катастрофа, тя забавяше скоростта, за да огледа по-добре, а той я караше да се срамува от тази си особеност.

За миг й се стори, че Гордън ще й се противопостави, но после той каза:

— Извинявай, не се замислих. Разбира се, че трябва да поговорим за случилото се, щом така ще се почувстваш по-добре. Дори не мога да си представя какво си преживяла.

Присила отвори уста, за да му обясни какво точно е преживяла, но за нейна изненада се разплака.

— Хей, хей, стига, всичко е наред — успокои я Гордън.

Все още стояха в коридора, той я хвана за ръката и я поведе към всекидневната.

— Ела, седни. Ще ти донеса нещо за пиене. — Настани я на дивана, отиде до шкафа с алкохола, извади бутилка бренди и две чаши, наля по два пръста във всяка и се върна при жена си. Подаде й едната чаша и седна до нея. Плачът на Присила се бе превърнал в хлипане.

— Пийни си — подкани той.

Тя послушно отпи от брендито.

— Казват, че много често хората изпитват вина, когато някой техен близък се самоубие — продължи Гордън. — Нормално е да си мислиш, че все нещо си могла да направиш — да поговориш с нея или да забележиш, че нещо не е наред. Но не трябва да се чувстваш отговорна.

Присила почти се задави с брендито. Отначало по всичко личеше, че отново ще се разплаче, но след това стресна Гордън, като се разсмя. Смееше се през сълзи.

— Какво толкова смешно казах?

Тя отвърна с истеричен кикот.

— Ами това, че се чувствам отговорна за смъртта на Джулия.

— Това е добре. Реакцията ти е здравословна. Глупаво е да се чувстваш отговорна. Защото единствената виновница за смъртта на Джулия е самата Джулия — отсъди Гордън.

— Не, ти не разбираш — прекъсна го Присила. Остави чашата си и се обърна с лице към него. — Джулия не се е самоубила. Убита е.

Гордън се дръпна стреснато назад, все едно го бе ударила.

— Моля?!

— Убита е — повтори Присила.

— И откъде знаеш? Полицаите ли казаха така?

— Не. Полицаите не казаха нищо. Мисля, че още не знаят — поне не със сигурност.

— Значи е някакво твое предчувствие, така ли? — попита Гордън и малко се успокои, вече готов да отхвърли тази идея като заблуда на съпругата си.

— Не. Не е предчувствие. Самата истина е — настоя Присила.

— И откъде си толкова сигурна? — недоумяваше Гордън.

Ашли и Стюърт

Стюърт се втурна през вратата с вик:

— Ашли? Ашли!

Хвърли палтото и куфарчето си на масичката в коридора — навик, за който бившата му съпруга непрекъснато му натякваше. А Ашли не само че не се ядосваше за това, ами и той често намираше масичката в коридора вече отрупана с нейни вещи, така че добавянето и на неговите щеше да направи купчината прекалено нестабилна, затова се чувстваше принуден да си окачи палтото.

Стюърт се разходи из целия първи етаж на къщата, но завари стаите тъмни и празни. Качи се по стълбите.

— Ашли? — извика отново. Видя, че в спалнята свети, и точно там я откри. Вече си беше легнала, макар да бе само осем часът — и не носеше бельо.

— Защо не се обади, като те извиках? Добре ли си?

— Добре съм — каза тя тихичко.