Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Няма да го кажа. Според мен е убита, останалите жени мислят същото.

— Кои жени?

— Литературния клуб.

— Не ми казвай, че си ги убедила, че Джулия е убита.

— Но аз съм права.

— Права си, права си — иронизира я Дийн. Гласът му прозвуча злобно. — Ти винаги си права. Сигурно ако някога не си, земята ще спре да се върти.

Сюзан и Хари

Сюзан чака цяла вечер Хари да се прибере. Тъкмо се настани пред телевизора, за да се опита да изгони от мислите си случката, телефонът иззвъня.

— Сюз, радвам се, че те намирам — каза Хари.

— И защо да не ме намериш? Къде може да съм? — сопна се Сюзан.

— Слушай, няма да успея да се прибера тази вечер. Ще се забавя на работа. Ще спя в апартамента.

— Не можеш ли да се прибереш? — умолително попита тя. — Дори и да е късно. Случи се нещо днес. Нещо ужасно.

Но Хари не я слушаше.

— Не мога да говоря повече. Трябва да затварям. Съжалявам, но ще трябва да почака.

— Не звучиш като човек, който съжалява.

— Сюзан, така се казва. Не започвай пак.

— Какво да не започвам?

— Да ме изнервяш. Трябва да затварям.

— Не затваряй, Хари. Не затваряй. Днес намериха Джулия…

Но съпругът й не изчака да чуе края на изречението. Вече беше затворил. Сюзан се опита да му звънне на мобилния, но сигурно го бе изключил, защото попадна директно на гласовата поща.

Изслуша поздрава и му остави съобщение: „Аз съм. Обади ми се. Моля те.“

Преди никога не бе имала нещо против Хари да преспива в апартамента, защото знаеше колко е тежко понякога да се пътува, пък и нямаше смисъл да го прави, ако се очертаваше да се прибере у дома чак след полунощ, за да тръгне обратно още в шест и половина сутринта. Но не се противопоставяше отчасти и защото си мислеше, че ако го помоли да се върне, той ще го направи. Мислеше си, че така печели благоразположението му и когато го помоли да се прибере, той ще разбере, че е важно и няма да подлага на съмнение молбата й. А то какво се бе получило — Хари бе свикнал, че от него не се изисква да мисли за нея.

Дори не позвъни в отговор на съобщението й.

Присила и детективите

Детектив Акерман спря пред огромния палат в стил крал Джордж, но не изключи двигателя.

— Виждаш ли оттук дали това е №18? — попита той детектив Питърс, който седеше до него на предната дясна седалка.

Питърс се наведе напред и се вгледа през стъклото.

— Не виждам номера на тази къща, но съм сигурен, че на пощенската кутия на съседната пише №20.

— Значи е тази, която ни трябва. — Акерман паркира и изключи двигателя.

Беше приятно изненадан от Питърс. Обикновено, когато започваше да работи по някой случай, останалите детективи не му помагаха особено. Така се изразяваше дипломатично за работата им. Разбираше ги: не им харесваше някой от прокуратурата да си пъха носа в разследването им. Сигурно би се чувствал по същия начин на тяхно място. Но Питърс, за разлика от множеството детективи, с които Акерман бе работил, не го посрещна на нож. Наистина, беше малко предпазлив, но след около час съвместна работа (през който Акерман се опита да даде ясно да се разбере, че не се интересува нито от политика, нито от престиж) Питърс се отпусна и започна да се държи приятелски.

— Кого ще разпитваме първо? — попита Питърс.

Акерман се усмихна на такта му. Това всъщност щеше да е вторият човек, когото щяха да разпитат, ако разговорът, който проведоха с първия, можеше изобщо да се нарече разпит, защото така и не прекрачиха прага и си общуваха не повече от две минути. Точно това се случи, когато позвъниха на Алекс Стоу предния ден. Акерман знаеше, че трябваше да изпрати Питърс с друг детектив. Но не успя да устои на изкушението: искаше да види изражението на Алекс Стоу, когато се появи на вратата му — и поне в това отношение не беше разочарован.

— Мислех да започнем с очевидното — жената, открила трупа — каза Акерман. — Как й беше името?

Питърс прелисти бележника си.

— Присила Бренър. — Зачете се мълчаливо известно време, после поклати глава. — Спомням си разговора ни, но убий ме, не мога да си спомня коя точно беше тя. Всички жени там отпред ми изглеждаха еднакви — все руси и слаби. Направо зловещо.

— Отскоро ли работиш тук? — поинтересува се Акерман.

— Да. Преди два месеца ме преместиха от 78-и участък в Бруклин.

— С времето ще свикнеш — успокои го Акерман.

Слязоха от колата и тръгнаха по каменната пътека.

— Е, как смяташ да се държим? — попита Питърс. — Не е лесно да провеждаш разследване, когато не искаш никой да разбере, че става въпрос за разследване.