Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— Да не искате да кажете, че не сте забелязали клона? Бях сигурна, че сте го видели.

— Какво за клона?

— Ами не ви ли направи впечатление, че въжето е направило вдлъбнатина там, където Джулия беше… където Джулия беше.

— Това се случва, дори и при не много тежки хора — отбеляза Акерман.

— Разбира се — съгласи се Присила. — Но и сто килограма да тежеше, ако бе прехвърлила тя въжето и се бе обесила, следата нямаше да е такава. Толкова дълбока вдлъбнатина се получава само при триене. Като например, ако завържете мъртвото тяло с единия край на въжето, преметнете другия през клона и се опитате да повдигнете трупа. При триенето въжето ще се вреже в кората.

И двамата детективи се взряха в нея.

Никога не бива да се съди за хората прибързано, помисли си Акерман. Беше научил този урок по трудния начин, след многократни повторения през годините, но понякога пак се отпускаше да прави автоматични заключения. Напомни си за сетен път, че от тук нататък трябва да подхожда сериозно към всеки разпит.

Погледна Питърс.

— Имаше ли такава вдлъбнатина на клона? — попита.

— На снимките трябва да си личи — отвърна Питърс, намеквайки, че и колегата му е имал възможност да разгледа документацията. — Освен това отрязахме тази част от клона. Така че уликата е запазена. Ще направим тестове.

Акерман отново се обърна към Присила.

— Мога да ви уверя, че всяка улика ще бъде внимателно прегледана. Значи казвате, че сте видели отпечатъка на клона и това ви е навело на мисълта, че е убийство, така ли?

— Не мисля, а съм сигурна. Знам го. Няма място за съмнение, нали? — попита Присила.

— С подобни улики винаги има място за известно съмнение — призна й честно Акерман. — Но ако сте сигурна, че е убийство, защо не казахте нищо на полицията?

— Е, не го забелязах веднага — оправда се Присила. — Не и на съзнателно ниво. На подсъзнателно през цялото време усещах, че нещо не е наред, но чак по-късно си дадох сметка какво съм видяла.

— Говорихте ли с някакви репортери?

— Веднага след това говорих… веднага след като намерих Джулия.

— Споменахте ли им за подозренията си?

— Не, разбира се, че не — отвърна Присила. Изглеждаше направо обидена.

Акерман не се и опита да скрие облекчението си.

— Добре. Бих искал веднага да ни казвате всичко, което ви хрумне.

— Не знам дали предположенията ми ще ви бъдат от помощ — каза тя скромно.

— Искам веднага да ги чуя — повтори Акерман. — Независимо дали е ден или нощ. — Извади визитка от портфейла си и я подаде. — Става ли?

Присила взе визитката.

— Става.

— И ако нямате нищо против, искам да ви задам още няколко въпроса — продължи Акерман. Надяваше се, че ще успее да изкопчи още информация.

— Разбира се — съгласи се Присила, като премяташе визитката из пръстите си.

— Какви са впечатленията ви от Джулия непосредствено преди случката? Държеше ли се различно? Беше ли разстроена?

Присила явно приемаше сериозно новата си роля на консултант, защото помълча няколко секунди, за да обмисли отговора си.

— Да, сега, като ме питате, се сещам, че наистина изглеждаше разстроена.

— Колко време преди инцидента?

— Няколко седмици, може би месец — каза Присила.

— Заради някой конкретен човек ли? Забелязахте ли нещо подобно?

— Ами, тогава си мислех, че аз я разстройвам. Но аз по принцип приемам всичко много лично. Нали знаете, че потиснатите хора имат склонност да са груби с всички.

— А според вас каква е причината?

— Не съм сигурна, но мисля, че животът тук, в Гринич, я потискаше. Тя не е от тези, които си падат по провинциалното спокойствие. Непрекъснато се оплакваше колко е скучно тук.

— Значи не смятате, че съпругът й има нещо общо?

— Вероятно е била разстроена отчасти и заради него — все пак той я е накарал да се преместят тук.

— Но не го е споделяла? — продължаваше да я притиска той.

— О, не. Беше прекалено обсебена от това как изглежда — каза Присила с очевидно презрение.

— Кое как изглежда?

— Ами, държеше да ни убеди, че е идеална, че животът й също е безупречен.

В гласа й се прокрадна малко повече раздразнение, отколкото би й се искало, и Акерман се хвана за това.

— Сигурно е било дразнещо.

— О, не — бързо отстъпи Присила. — Може би за някои наистина е било така, но не и за мен. На мен всичко ми беше ясно.

— Бихте ли казали, че като цяло сте я харесвали?

— Джулия ли? Разбира се, че харесвах Джулия. Поканих я да стане член на литературния клуб, нали?