Кейт Моргенрот - Убийство с любов

— А, да. Имате си литературен клуб.

— Да. Четем криминални романи.

— Това обяснява всичко — каза Акерман и се усмихна. — Обучени сте.

— Четете ли криминални романи? — попита Присила.

— Не, достатъчни са ми случаите в работата. — Млъкна, но после добави: — Но решавам кръстословици, така си почивам.

Тя отвърна точно така, както той се бе надявал.

— Аз също — заяви Присила ентусиазирано.

— Така ли? Тогава може би ще ми помогнете с едно решение, което ме измъчи. — Извади лист от задния си джоб.

— Ще се постарая — обеща Присила и изопна гръб.

— Ето го условието: „дистанционен пост“ и отговорът е с четири букви.

Присила смръщи вежди и се съсредоточи.

— Дистанционен пост — повтори. — Обзалагам се, че става въпрос за интернет и се има предвид постинг. Дали не е имейл? Не, чакайте, казахте четири букви, нали?

— Четири букви — потвърди той.

— Да, беше прекалено очевидно. — Тя замълча за няколко секунди. После лицето й грейна. — Трябва да е блог. Нали се сещате, онези онлайн дневници, които хората от цял свят постват в интернет. Съвпада, нали? Попълнили ли сте вече някои букви, които да се разминават?

Акерман вписа това, което тя му каза, в кутийките.

— Не, току-що започнах тази кръстословица и още нищо не съм попълнил. Но отговорът ви е много добър. Благодаря. А сега трябва да си тръгваме. Предстоят ни разговори и с другите членове на литературния ви клуб.

— Но вие дори не докоснахте кафето си, детектив — отбеляза Присила.

— А, да. — Акерман внимателно вдигна малката порцеланова чашка и отпи. — Много е хубаво — похвали я, но веднага върна чашката върху чинийката. — Ще ви притесним пак, когато сме в затруднение. Налага се да говорим и със съпруга ви.

— С Гордън? Той няма да може да ви помогне с нищо.

— Трябва да проверим всички възможности. Пък и така ще имаме повод отново да се видим с вас. — И Акерман й хвърли усмивка, която трябваше да я поласкае.

— Пфу! — изсумтя Питърс, когато излязоха от къщата. — Що за хора живеят така? Прислужница? „Свалете си обувките“? Видя ли как изглежда всекидневната? Боже, май всичките тези пари ги карат леко да откачат. — И той завъртя показалеца си до слепоочието.

Акерман обаче не можа да се въздържи да отбележи:

— Само че тази жена, която наричаш луда, е забелязала на местопрестъплението нещо, което ти си пропуснал. Ако се окаже права за клона, той може да се превърне във важна улика.

— Не можа да се стърпиш, нали?

— Не, не можах. Е, какво друго научихме? Да обобщим, преди да продължим с разпитите.

Питърс прелисти записките си.

— Струвало й се, че Джулия й е ядосана.

— Склонен съм да отдам това на егото й — разсъждаваше на глас Акерман. — Тя е от типа хора, които си мислят, че светът се върти около тях. Струва ми се, че това е най-вероятното обяснение.

— Съгласен съм с теб. — Питърс сведе пак поглед към бележника си. — Също така каза, че Джулия не била доволна от преместването в „провинцията“. Ти предполагал ли си, че живееш в „провинцията“? За мен тази дума винаги се е свързвала с ферми и добитък.

— Разминаване на понятията — отвърна Акерман.

— Значи сега богаташите имат други понятия за различните стандарти на живот?

— Да. Друго?

— Каза, че Джулия била много загрижена за мнението на хората, но тя я харесвала.

— Хм. Не съм сигурен какво да мисля за това. Не ми се вярва да я е харесвала чак толкова много.

— Защо хората просто не казват истината? — зачуди се Питърс. — Имам предвид, че не тя я е убила. А това така би улеснило работата ни.

— Е, хората винаги лъжат. Много по-умели са в това, отколкото в казването на истината. Както и да е, този случай се очертава лесен — заключи Акерман. — Няма нужда да откриваме кой го е направил, а само как да го пипнем. И според мен клонът ще ни помогне. Да видим какво още ще научим от… — И той погледна в собствения си бележник. — … от Сюзан Олтмън.

Сюзан и детективите

— Какво мисля за Джулия ли? — повтори Сюзан въпроса.

Акерман и Питърс разговаряха с нея и пред тях пак имаше кафе, което обаче този път те наистина пиеха. Сюзан им го сервира в големи груби чаши, които ако паднеха, биха счупили плочките на пода, без дори да се пропукат. А което беше най-хубавото — нямаше как да оставиш лекета върху теракота.

Това посещение се очерта съвсем различно още от мига, в който Сюзан отвори вратата и върху тях се хвърлиха две големи кучета — нюфаундленд и голдън ретривър. На Акерман му направи впечатление, че не са точно кучата пазачи, защото размахваха опашки като метрономи и облизваха всяко парченце гола кожа. Нюфаундлендът се опита да се изправи на задните си крака и да посрещне Питърс (който бе по-ниският от двамата) лице в лице.