Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Не прави нещата наполовина, нали? — отбеляза Кейт, докато отпиваше от своето шампанско марка „Кло де Гоас“, докато очакваха появата на домакина и Долински.

— А, ето те и теб, Кейт — любезно каза Халиуел, въвеждайки д-р Долински в трапезарията. — Добре дошла отново. Надявам се, че си напълно оздравяла?

— Напълно, благодаря, д-р Халиуел — отговори Кейт. Отново изпита същото странно усещане, което предизвика хладни тръпки по гърба й.

— Моля, наричай ме Ричард. А това е д-р Едуард Долински.

Кейт протегна ръка на грузинеца. Той беше среден на ръст, слаб, с ненатрапчиво излъчване и ръкостискане, но Кейт знаеше от Къртис и Имран, че грузинският учен често проявява нетърпимост към тези, които не отговарят на строгите му изисквания, и е много амбициозен по отношение на себе си и исляма.

— Да сядаме ли вече? — Халиуел направи жест към масата, когато Карен, младият му оберкелнер, закръжи на заден план.

— За нашата успешна програма! — Домакинът вдигна чаша шампанско към Кейт. — Предполагам, че в лабораториите всичко е наред? — попита, когато келнерите се оттеглиха, след като сервираха първото ястие — супа от раци.

— Лабораториите са първокласни, д-р Халиуел — отговори Имран.

— Моля, наричайте ме Ричард — отново предложи Халиуел с бърза, механична усмивка. — Докато свършим работата си, вече ще сме станали едно семейство.

Кейт замръзна, когато той постави ръка на бедрото й. Точно се готвеше да я махне, когато той бавно я плъзна надолу до коляното й и сам я отдръпна, преди да продължи разговора.

— А маймуните?

— Все още са неспокойни, д-р Халиуел — каза Кейт, наблягайки преднамерено на титлата му. — Но и аз щях да съм неспокойна, ако бях част от тази програма. Мисля, че това, което правим, е крайно опасно. — Тя не направи опит да скрие гнева, който проблясваше в зелените й очи.

— Наистина много опасно — съгласи се вежливо Халиуел, — но не бих могъл да желая експериментите да бъдат в по-способни ръце от тези на д-р Долински, професор Сайед и твоите, разбира се.

— Каква ще бъде вашата роля в това? — попита Имран, предчувствайки, че младото му протеже се готви да тикне под носа на главния изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Халиуел“ прочутия „дебел край на ананаса“.

— Както знаеш, Едуард ще ръководи изследванията, а аз ще наблюдавам отстрани. От време на време ще си слагам защитен костюм, за да видя докъде сте стигнали, но само за да съм в течение — обясни Халиуел. — Все още имам работа по цял ден — добави той, обърна се към Кейт и й отправи нова механична усмивка. — Но съм сигурен, че са ви обяснили: нашата мисия е да се опитаме да открием какво е възможно да се постигне, защото ако ние успеем да го направим, значи и терористите са способни да го постигнат.

— Едуард, а какво е твоето мнение? — попита Кейт, горяща от желание да научи дали грузинският учен има глас и някакво становище изобщо.

— Живеем в много опасни времена — изтъкна Долински. — Мисля, че е възможно не след дълго да създадем вирус от нулата — обясни той, потвърждавайки опасенията на Кейт, Имран и Къртис.

— В разговора ми с Едуард преди обяда обсъждахме възможните заплахи от терористите. Не само ние, американците, сме уязвими. Аз съм особено притеснен какво би могло да се случи от другата страна на Атлантика, включително на Пекинската олимпиада — вметна Ричард Халиуел, насочвайки групата в посоката, върху която възнамеряваше да се съсредоточи. — За нас ще е много важно да разработим и резултатни ваксини срещу генетично променени вируси.

— Което може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Кейт, като този път отмести ръката на доктора от бедрото си и я постави решително в скута му.

Градът мишена

Амон ал Фалид търпеливо чакаше сред тълпата, изсипала се от самолета и устремена да заеме позиции зад дебелата жълта черта, която обозначаваше бариерата пред пристигналите на главното международно летище на града мишена. Ал Фалид внимаваше лицето му да остава безизразно, докато попиваше всяка подробност. В продължение на няколко минути един след друг се бяха приземили не по-малко от шест боинга 747, веднага след като в шест сутринта ограничението за кацане и излитане на самолети беше изтекло. Но по някаква причина, известна единствено на властите, само половината от гишетата на митническия и паспортния контрол работеха. Опашките се виеха нагоре по наклонения под чак до района с безмитните магазини, където една митничарка с наднормено тегло грубо насочваше хората към различните гишета, сякаш пасеше стадо добитък.