Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Къде е Долински?

Симон Карстеърс си пое дълбоко дъх и вторачи поглед в интеркома върху писалището си. Дори при намалена сила на звука безпогрешно разпозна настроението на Ричард, което съответстваше на нейното собствено. Откакто го поканиха да се кандидатира за републиканската номинация в тези президентски избори, Симон усещаше, че я е оставил извън своя кръг от най-доверени хора. Еспозито не отговаряше на нейните обаждания и вече спеше много по-рядко с Ричард. Не че й липсваше чукането, ако можеше да бъде наречено така, но сексът беше един от най-важните лостове, с които го държеше. Нито пък й пукаше за секретността на лабораторията. Симон приемаше, че не й е нужно да знае подробностите от тайните медицински изследвания, но напоследък аурата на секретност около Ричард се бе увеличила далеч отвъд лабораториите. За пръв път откакто бе станала негова лична помощничка, тя не беше поканена на обяда. Вниманието на Симон беше много силно изострено и тя се притесняваше какво ли е намислил Ричард. Надигна се от бюрото, решена, че няма да води разговори по интеркома.

— Ричард, аз не съм пазач на Долински — заяви тя предизвикателно, сядайки до неговото писалище, без да бъде поканена. — По някаква причина той е в кабинета на Алън Фераро.

Симон знаеше, че руският учен е там вече повече от час. Още от първия ден не хареса Фераро, но приемаше изобретателния счетоводител по същата причина като Ричард — заради усилието му да поддържа цената на акциите висока, а властите неинформирани относно съдържанието на фирмените сметки.

— Може би трябва да му поискаш обяснение какво прави там? — предложи Симон.

— Преди известно време Долински ме попита дали може да прегледа някои от книгите по счетоводство на Фераро, които трудно се намирали в Русия и аз не виждам нищо лошо в това — излая Халиуел. — Какво те гризе? Днес да не си станала с гъза нагоре?

— Не че би забелязал — отговори Симон, — но след като попита, има ли някаква причина да не съм поканена на обяда днес?

— О, разбирам! Всичко се изясни — процеди Халиуел. Започваше да се уморява от всепроникващото присъствие на Симон. Напоследък изглежда на годините си, помисли си той, като й хвърли един скришен поглед. Щом жената стане на четиридесет, вече е поела надолу. Симон беше стигнала тази граница преди два месеца, нещо, което не пропусна да му напомни, когато забрави за събитието и не изпрати обичайния букет цветя. — Симон, това може и да те изненада, но тук стават неща, в които не е нужно да се набъркваш!

— Напълно го осъзнавам, Ричард — хладно отговори тя, — но не съм си представяла, че обядът ще бъде строго секретен. Наистина не знам защо ми трябва да те предпазвам в сегашното ти настроение, но не бих се доверявала на новия руски учен повече, отколкото на Алън Фераро. Той не за пръв път е в неговия кабинет, но щом това не те притеснява, така да бъде. — Симон изхвърча от кабинета на Ричард и едва не събори д-р Долински, който тъкмо влизаше.

Луксозната частна трапезария на Ричард Халиуел беше на един и същ етаж с апартамента му и разточително обзаведената зала на управителния съвет. На покритите с ламперия стени висяха един Пикасо и един Рембранд, част от удивителната колекция с произведения на изкуството на „Халиуел“. Имаше и един малко странен Караваджо и скулптура от Бернини. Към пищната украса бяха добавени екзотични стайни растения и лампиони в цветовете на фармацевтичния гигант, златно и черно. В далечния край панорамен прозорец се простираше от пода до тавана. Масата за хранене от полиран дъб беше за двадесет души, а днес в единия й край беше сервирано за четирима. На облегалката на всеки стол край масата бе избродирана емблемата на „Халиуел“ — черен кръг, пресечен от две кръстосани лъскави златни спринцовки, а в средата епруветка. Надписът, който опасваше кръглия фирмен знак, гласеше: „Благотворителността преди печалбата“. Две двойни врати в края на трапезарията водеха в кухнята, оборудвана с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Трима главни готвачи плюс малка армия млади келнерки и кухненски помощници, всички лично избрани от Халиуел, стояха в готовност. Общото при келнерките беше размерът на чашките на сутиените им — D.

Имран и Кейт чакаха на бара в просторното фоайе, който спокойно можеше да се намира във всеки петзвезден хотел по света. Двамата учени бяха решили, че би било прахосничество, ако не опитат някои от вината в избата на Халиуел, а след обяда щяха да работят в кабинетите си на тридесет и шестия етаж, вместо да се върнат в лабораторията.