Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Не знаех, че средното ти име е Брендън — прошепна Кейт, когато излязоха след президента и Имран от Овалния кабинет и ги последваха към другата част на къщата.

— Има много неща, които не знаеш за мен — отговори дяволито той. — Да пийнем по чашка за лека нощ, а?

Кейт също го погледна дяволито.

— Това зависи изцяло от твоята представа за чашка за лека нощ, Къртис О’Конър!

Подходих към романа като терорист без достъп до секретните папки, които стигаха до писалището ми. Цялата информация, от която терористът се нуждае, за да извърши подобни нападения, може да се намери в свободни източници. Когато започнах да търся информация за пристанищата и за водоснабдяването на различни градове например, интернет и други източници ми предоставиха изобилни данни. В някои случаи властите бяха включили дори чертежи. Може би трябва да е така, но подобно положение ни показва и колко трудно е да се попречи на терористите да се сдобият с нужната им информация.

В ранните етапи на проучванията ми за тази книга се чудех дали да я напиша, защото би могла да послужи като източник на идеи за терористите. Но по време на разговорите ми с някои от водещите вирусолози в света стана ясно, че сега възможността да се създаде изкуствено супервирус е ужасяващо близка и добре известна и на двете страни. Духът отдавна е изскочил от бутилката. Затова написах този роман като предупреждение срещу какво можем да се изправим, ако не сменим курса. Всички герои в него са измислени, но възможните сценарии не са.

Слабите места в големите градове също са добре известни и към тях спадат подземните железници, излитането и кацането на самолетите, тунелите, водо- и електроснабдяването и вентилационните системи. По време на олимпиадата в Сидни, освен полицията, из града бяха скрити на различни места около пет хиляди военнослужещи и въпреки всички мерки, включително тестването на въздуха с помощта на модерни подвижни лаборатории, не можехме да гарантираме, че сме в състояние да предотвратим нападение. Градовете никога не могат да бъдат напълно защитени, поради което се нуждаем от разузнавателна информация. А тя няма да идва, когато вътрешната и външната политика отчуждават и изолират различни етнически и културни малцинства.

Онези мюсюлмани, които тълкуват погрешно Корана и джихада и използват насилието като средство за създаване на панислямски свят, трябва да бъдат осъдени. Но същото се отнася и за християнските фундаменталисти, които се опитват да ни убедят, че Месията няма да дойде отново, докато цялата палестинска земя не се върне на Израел, че ислямът е погрешна религия и че Бог някак си ръководи християнските нации и тяхната външна политика срещу останалия свят. Това ще е много странен Бог, създал толкова многообразен свят като нашия само за да се обърне и да каже:

— Вие, християните сте наред, а вие, останалите, съжалявам, но ако не се покръстите, ще ви видя сметката.

Същото би могло да се каже за Аллах и Яхве. И въпреки това сме все по-готови да започнем война в името на различни разновидности на Господ, който споделя едно и също откровение от Авраам насам. Както казва моят агент от ЦРУ:

— Светът направо е полудял.

Като бивш войник, а сега като научен работник в Центъра за арабски и ислямски студии при Австралийския национален университет, аз съм на мнение, а много по-заслужили от мен воини също, че нахлуването в Ирак на Съединените щати, Великобритания и Австралия беше огромна грешка. Ирак се простира на 432 000 квадратни километра, което ще рече, че има територия почти колкото Франция, но въпреки това арогантно уверени в следвоенния успех, нахлухме само със 140 000 войници. Когато многоуважаваният командващ американската армия генерал Ерик Шинсеки има дързостта да не се съгласи с броя на войниците, които ще са нужни за стабилизирането на Ирак, го уволниха. Да нахлуеш с толкова малко войски, не е, както искаше да повярваме американският държавен секретар, „дребна тактическа грешка“, а огромна стратегическа дивотия. А по отношение на печеленето на сърцата на населението, в чиято държава нахлуваме, не сме научили много от войната, която аз и моите братя по оръжие водихме във Виетнам. Докато пиша, всяка седмица в Ирак загиват повече цивилни, отколкото бяха убити при нападенията на 11.IX.

Днес Ирак е пристан за терористите и вдъхновение за атентаторите самоубийци навсякъде по света. А след като разруши страната и инфраструктурата й, Западът казва на иракчаните, че ако не сторят нещо, за да се оправят, ще си тръгне. В резултат на една от най-лошо планираните операции в модерната военна история и нашия отказ поне да разговаряме със страни като Сирия и Иран, днес хората на Запад са много по-заплашени от нападение, особено в големите ни градове.