Дейвид Балдачи - Ден нула

Коул вече беше тук и му помаха от сепарето в дъното на салона. Носеше дънкова пола-панталон и бял потник, така че се виждаха загорелите й ръце. Пръстите на краката й не бяха лакирани. В чантата си вероятно беше пъхнала револвера и служебната значка. Косата й беше влажна от душа и излъчваше аромат на кокос.

Всички очи бяха вперени в Пулър — нещо напълно нормално при създалите се обстоятелства. В Дрейк едва ли се появяваха много външни хора, такива като полковник Рейнолдс например, който вече не беше между живите.

Той седна и пое ламинираното меню от ръцете й.

— Петдесет и осем минути — обяви тя. — Не ме разочарова.

— Изкъпах се съвсем набързо — каза той. — Как е кафето?

— Не по-лошо от онова в армията.

Той се подсмихна иронично, погледна за секунда менюто и го остави на масата.

— Нима вече си избра? — изненадано го погледна Коул.

— Да.

— Явно хората като теб са свикнали бързо да вземат решения.

— Важното е да са правилни. Защо „Яслата“?

— Миньорски жаргон за закусвалня.

— Доста е оживено.

— Това е почти единственото заведение в Дрейк, което работи до късно.

— Златна кокошка за собственика, а?

— Да, за Роджър Трент.

— И то ли е негово?

— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.

— Значи печели от екологичната катастрофа?

— Такъв е животът.

— А мотелът „При Ани“? И той ли е негов?

— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.

Тя огледа помещението.

— Хората тук са любопитни.

— Мислиш ли?

— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.

— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?

— По старомодния начин — от уста на уста.

— А медиите, колкото и да са малко?

— Най-после проявиха интерес. Получих вече няколко есемеса с въпроси. От местния вестник и някакво радио, плюс имейл от една телевизия в Паркърсбърг. Очаквам всеки момент да ме потърсят и от Чарлстън. Надушили са нещо лошо и искат да му отделят петнайсетина минути.

— Засега не им казвай нищо.

— Ще ги държа настрана, доколкото мога, но последната дума не е моя.

— На шефа ли е?

— Да. На шериф Пат Линдеман. Свестен човек е, но и той не е свикнал на медийно внимание.

— Бих могъл да ти помогна.

— Често ли контактуваш с пресата?

— Не. Армията обаче разполага с хора, на които това им е работата. И са много добри.

— Ще кажа на шерифа.

— Предполагам, че вече се е разчуло за втората къща?

— Правилно предполагаш.

Бяха открили документи за самоличност в къщата. Убитият се оказа четирийсет и три годишният Ерик Тредуел, а жената беше Моли Битнър, на трийсет и девет.

— Онзи се е представил като Тредуел, което е било голям риск, особено ако Лу му беше поискал документите и беше настоял да влезе в къщата — каза Коул. — А какво щеше да стане, ако някой от хората ми е познавал Тредуел? Дрейк все пак е малко градче.

— Права си — кимна Пулър. — Рискът действително е бил голям, но пресметнат. И в крайна сметка им е помогнал. Но хора, които поемат подобни рискове, обикновено се оказват много трудни противници. — Онова, което всъщност си мислеше, беше съвсем просто и ясно: мъжът пред къщата на Тредуел несъмнено е имал специална подготовка. Може би военна. Което обещаваше бърз и неочакван развой на нещата. Запита се дали армията има нещо общо с това и дали именно по тази причина го бяха изпратили сам да се оправя тук.

Пред масата им се изправи келнерката — ниска дебелана с посивяла коса, тъмни кръгове под очите и дрезгав глас.

Пулър вече беше решил да си поръча яйца с бекон, препечени филийки и кафе. Коул избра зелена салата с пиле и авокадо, плюс чаша студен чай. Пулър се протегна да върне менюто на келнерката и якето му се разтвори. Под него проблесна пистолетът Ml1. Жената опули очи и пръстите й механично стиснаха менюто.

— Поръчваш си закуска? — погледна го с вдигнати вежди Коул.

— Днес я пропуснах и реших, че няма нищо лошо да наваксам сега.

— А свърза ли се с шефа си?

— Да.

— Доволен ли е от свършеното досега?