Дейвид Балдачи - Ден нула

— Контактна рана — констатира Пулър. — Във вътрешността й със сигурност ще открием барутен прах. Използвали са малокалибрено оръжие. Проверете жената.

Коул нахлузи латексови ръкавици. Лявото око на жената също го нямаше. По стените на дупката беше полепнала сива слуз, вероятно мозък.

— Такова нещо съм виждал само веднъж, в Германия — промърмори Пулър. — Дело на бойци от специалните части, които знаеха как да причиняват смърт.

Коул се изправи и сложи ръце на кръста си.

— Но защо да си правят този труд? — попита тя. — Дори ние да не разберем за какво става въпрос, при аутопсията всичко ще стане ясно.

— Може би , а може би не. Вероятно са разчитали, че ще я възложите на някой парамедик, който със сигурност няма да разбере нищо. Както и че ще прескочите рентгена и куршумите в мозъка ще останат незабелязани. За съжаление такива недоглеждания се случват постоянно и те са решили, че си струва да опитат. Добрата новина е, че и при двамата липсват изходни рани. Това означава, че куршумите все още са в тях. — Той погледна Лу. — Този със сигурност не е мъжът, с когото си разговарял вчера, нали?

— Не, онзи беше доста по-слаб и гладко избръснат — отвърна притеснено полицаят.

— Искам подробно описание.

Лу закима енергично.

— Ще трябва да търсим документи за самоличност — добави Пулър.

— Когато онзи те е будалкал, този тук вече е бил мъртъв, Лу — каза Коул. — Налага се да повториш описанието си пред диспечера, за да пуснем заповед за издирване. Направи го веднага, въпреки че онова копеле отдавна е далече. — Тя изчака Лу да излезе и се обърна към Пулър. — Оказа се, че имаме две местопрестъпления, които чакат обработка. Това бързо ще изчерпи ресурсите ми. Как мислиш, дали армията може да ни отдели още няколко души?

— Не знам — отвърна Пулър. „Изпратиха само мен“, помисли си той. „Не съм сигурен, че това тук ще промени нещо.“

— При всички случаи трябва да се свържем с тях, в това поне сме сигурни — продължи Коул. — Няма как да станат две убийства на една и съща улица по едно и също време, а престъпниците да се окажат различни.

Той замълча.

— Трябва да има връзка, нали? — каза Коул.

— Не знам, всичко подлежи на доказване.

— Но ти със сигурност имаш някакви теории, макар и първоначални.

Пулър извърна глава към прозореца и промърмори:

— От тук има отлична гледка към къщата на Рейнолдс.

Коул надникна навън.

— Допускаш, че тези хора са видели нещо и затова са били ликвидирани?

— Би могло да е и обратното, защото и тази къща се вижда много добре от прозорците на Рейнолдс.

Коул кимна, започнала да проумява накъде водят разсъжденията му.

— Кокошката или яйцето, а? — подхвърли тя. — Кой пръв е забелязал нещо?

— Може би.

— Трябва да е или едното, или другото.

— Не, не трябва — поклати глава Пулър.

Труповете не предложиха кой знае колко улики.

Мазето се оказа много по-интересно. Докато го претърсваха, Пулър и Коул се натъкнаха на една заключена врата. Пулър я отвори с помощта на щанга за гуми, която измъкна от опрян до стената сандък с непотребни вещи. Помещението беше три на четири метра.

Върху дълга сгъваема маса бяха струпани газови бутилки, шишета с разредител, кутия сухо гориво за къмпинг, морска сол, фунии и щипки, филтри за кафе, калъфки за възглавници, хладилни чанти и термоси.

— Имате ли екип за биохимическа защита? — попита Пулър, притиснал с длан носа и устата си, за да се предпази от острата миризма на разтворители и химикали.

— Това е лаборатория за метамфетамин — каза Коул.

— Метамфетамин, значи. А имате ли екип за биохимическа защита? Тези неща могат да се взривят всеки момент!

— Нямаме такъв екип, Пулър.

— В такъв случай аз ще се погрижа.

Двайсет минути по-късно, пред любопитните очи на съседите и полицаите, той отново влезе в къщата със зелено защитно облекло, качулка и противогаз, боти и ръкавици. Всичко това измъкна от голямата раница в багажника на колата си. После се залови за работа. Поръси масата с прах за снемане на отпечатъци, раздели потенциално летливите химикали, засне ги и им сложи етикети. Два часа по-късно излезе навън и забеляза, че слънцето всеки момент ще се скрие. Свали качулката. Беше плувнал в пот.

Коул побърза да му подаде бутилка студена вода.

— Добре ли си? — загрижено попита тя. — Изглеждаш като пребит!

Той опразни на един дъх половината бутилка и кимна.

— Добре съм. Вътре има страшно много боклуци. В армията на два-три пъти съм снемал отпечатъци от лаборатории за дрога. Тази долу е примитивна, но ефективна. Със сигурност са били в състояние да произвеждат нелоша стока, макар и в ограничени количества.