Дейвид Балдачи - Ден нула

— Вече намерих място, където да съхраняваме труповете — съобщи тя.

— Къде?

— В местната погребална агенция, която разполага с хладилни камери.

— Трябва да поставим охрана и там.

— Двама ще дежурят тук, а един — в агенцията. Ще се въртят на двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

Пулър се протегна и прешлените му пропукаха.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Да.

— В града има един приличен ресторант, който работи до късно.

— Това означава ли, че ще имам време за душ и преобличане?

— О, да. И аз ще направя същото, за да прогоня вонята.

— Кажи ми как да стигна до там.

— Къде си отседнал?

— В мотела „При Ани“.

— Ресторантът е на три минути от там, през две пресечки на изток. Завиваш надясно по Сайръс стрийт и няма как да го пропуснеш. В градчето ни всичко е на три минути разстояние, такива са ни мащабите.

— Четирийсет минути до мотела, десет за душ и преобличане, пет до ресторанта. Значи ще се видим там точно след шейсет минути.

— Не са ли петдесет и пет?

— Трябват ми пет минути да се свържа с началството. Отдавна трябваше да се обадя, но нещата се оказаха малко сложни.

— Малко? Май стандартите ти са доста високи. Включвам хронометъра си. Не ме разочаровай.

Пулър подкара към мотела и мина покрай ресторанта, в който щяха да вечерят. Взе душ, облече тениска и дънки и измъкна лаптопа от сака си. Изпрати шифрован имейл до Куонтико, след което проведе кратък разговор с командира на ОКР. За две минути описа сложната картина, а Дон Уайт поиска подробен доклад още на следващия ден.

— Много очи те наблюдават, Пулър — каза той.

— Разбирам, сър. Вече ме предупредихте, че ще бъде така.

— Някакви версии?

— Още не. Ще ги научите в момента, в който си изясня нещата. Направих необходимото за сигурността на лаптопа и куфарчето на полковника. Ще опитам да снема юрисдикцията на местната полиция и да ги прехвърля в офиса на МВС.

— Подготви ли нещо за криминологичната лаборатория в Джорджия?

— Работя по въпроса, сър. Най-късно утре ще експедирам първата пратка. При две местопрестъпления има много неща за изследване. — Той направи кратка пауза, очаквайки Уайт да предложи допълнителна помощ в жива сила, но нищо такова не се случи.

— Поддържай отворени всички линии за контакт, Пулър — каза Уайт.

— Слушам, сър.

Той прекъсна връзката и пъхна лаптопа в чантата му. Нямаше никакво намерение да го оставя в обикновена мотелска стая, където всеки можеше да проникне лесно.

Излезе навън и внимателно провери дали колата му е заключена. Беше сигурен, че пеша ще стигне до ресторанта по-бързо, отколкото с кола.

Пое с умерена крачка. Разходката щеше да му помогне да се запознае по-добре с околността. А може би щеше да срещне и онзи, който беше ликвидирал обитателите на двете къщи. Не можеше да се отърве от усещането, че това е работа на местен човек. Не изцяло, разбира се.

Ресторантът не се отличаваше по нищо от хилядите провинциални заведения, в които се беше хранил. Прозорците гледаха към улицата, а върху стъклото на най-големия от тях беше изписано името му — „Яслата“. Ръкописен надпис, по-стар от Пулър. Друг, по-дребен, обещаваше закуска по всяко време. Пред дългия бар бяха подредени високи столчета с тапицерия от напукан червен винил. На плота имаше няколко пълни канички с кафе, въпреки късния час и жегата. Заедно с тях из салона се разнасяха и големи халби наливна бира.

През квадратното прозорче на кухнята се виждаха древните телени кошници за пържени картофи, които чакаха реда си да бъдат потопени в горещата мазнина. На големите газови горелки къкреха почернели от употреба тенджери, край които шетаха двама готвачи с бели шапчици, изцапани тениски и уморени лица. Цялото заведение вонеше на прегоряла мазнина.

Отстрани на бара имаше сепарета за четирима, тапицирани със същия напукан винил. Масите бяха застлани с карирани покривки. Заведението беше почти пълно. Шейсет процента мъже срещу четирийсет процента жени. Повечето от мъжете бяха слаби, почти мършави, с дънки, работни куртки и боти с метални налчета. Вероятно миньори, току-що приключили смяна. Коул беше споменала, че те не работят в подземни галерии, а раздробяват планината с взривове, копаят въглищата на открито и ги товарят на самосвали. Една не по-малко трудна и опасна работа, отколкото в забоите, както подсказваше болнавият вид на тези хора.

Жените се деляха на две групи — по-възрастни, облечени с поли до коленете и скромни блузи, и по-млади, по шорти или с впити джинси. Сред тях се открояваха няколко тийнейджърки с тесни къси полички, които привличаха като магнит погледите на младежите. Имаше и двама-трима мъже с костюми — вероятно някакви началници в мината, които не превиваха гърбове и не си цапаха ръцете. Но беше очевидно, че всички си изкарват хляба от едно и също място.