Дейвид Балдачи - Ден нула

Пулър срещна втренчения поглед на Коул и поклати глава.

— На практика тук живеят доста хора, ако това тяхното може да се нарече живот. Атомната гъба е последното нещо на света, което биха желали да им се случи.

— Съжалявам, Джон. Не знаех това.

— Сега не е време за съжаления. А третият сценарий?

— При него планът ми не сработва добре и се стига до ядрена реакция.

— Което означава?

Робърт помълча известно време.

— Никога не съм те лъгал, Джон — въздъхна в слушалката той. — И нямам намерение да започвам точно тази нощ. При третия сценарий голяма част от мястото, на което се намираш, просто ще се изпари. Все едно че върху него са връхлетели сто урагана едновременно. В радиус от много километри земята ще се превърне в пустиня. Такива са последиците от детонацията на ядрено устройство.

— Добре — каза Пулър. — Дай ми няколко минути.

— Какво? — стреснато попита брат му.

— Това нещо ще избухне при всички случаи, нали така?

— Да.

— Тогава ми дай няколко минути.

Пулър остави телефона, скочи на крака и хукна. Коул без колебание го последва.

— Какво правиш, Пулър? — изкрещя тя.

Той стигна до варелите, огледа пространството около себе си и кимна към дъното на просторната зала.

— Шахтата! Ще претърколя варелите в нея. Ако имаме късмет, взривът ще ги натика дълбоко в скалата и ще ги запечата с милиони тонове пръст и камъни. На този етап това е единственото, което можем да направим.

— Пак е по-добро от замърсяването на въздуха над цяла Западна Вирджиния — кимна Коул.

Пулър напрегна мускули, преобърна най-близкия варел и го затъркаля към шахтата. Подът беше леко наклонен. Варелът пое надолу без чужда помощ и бързо изчезна в мрака. Той се завъртя и хукна обратно. Завари Коул да се бори със следващия варел, но силите й очевидно не достигаха.

— Само дръж фенерчето! — извика той. — Другото е моя работа!

Няколко минути по-късно всички варели изчезнаха в шахтата, двамата хукнаха обратно и той грабна слушалката.

— Тук съм!

— Къде изчезна, по дяволите? — попита Робърт.

— Преместих проклетите варели на безопасно място.

— Ясно. Добра идея. Готов ли си?

Пулър облиза устни и стрелна с поглед Коул. Тя стоеше закована на място. Като мраморна статуя.

Той нагласи таймера на динамита на трийсет минути. Това щеше да им даде достатъчно време да избягат от мястото на взрива.

Зад тях се разнесе стон.

— Роджър идва в съзнание — прошепна Коул.

Действително се беше размърдал.

— Иди да го развържеш и му дай да разбере, че трябва да изчезваме в момента, в който…

— Пулър! — внезапно изпищя тя. — Виж това!

— Хей, какво става? — обади се Робърт, очевидно доловил писъка.

Пулър не отговори. Цялото му внимание беше насочено към таймера на бомбата, който току-що беше променил показанията си от четирийсет и седем минути и осем секунди на пет минути.

Явно със свалянето на капака бяха задействали някаква допълнителна защита.

Пулър пренастрои детонатора по единствения възможен начин — на по-малко от пет минути.

После спусна капака, кимна на Коул и двамата се втурнаха към мястото, където лежеше Роджър Трент. Там той използва ножа с назъбено острие, за да пререже въжетата, изправи го на крака и тримата хукнаха с всички сили към вентилационния блок.

— Джон! — долетя викът на Робърт от телефонната слушалка.

Но брат му не отговори, тъй като вече беше захвърлил телефона до ядреното устройство.

Сега всичко зависеше от бързината, с която щяха да напуснат бункера, ако това изобщо беше възможно.

Тичаха колкото им държаха краката, влачейки със себе си все още замаяния Трент. В съзнанието на Пулър се появи една-единствена мисъл.

„Мъртви сме!“

— Какво става, кои сте вие? — замаяно се обади Трент.

— Затваряй си устата и тичай, Роджър! — остро отвърна Коул.

Минаха покрай филтриращата инсталация много по-бързо, отколкото на влизане, въпреки че бяха принудени да влачат и Трент. Изкачиха се по стълбата, прекосиха гаража и изскочиха на напуканата циментова настилка на двора. Пулър и Коул нямаха време да свалят защитните гащеризони и продължиха напред. Мокрите коси бяха залепнали за главите им. Спасяваше ги единствено фактът, че потенето намаля поради силното обезводняване.

Трент тичаше със зачервено лице и едва дишаше.

— Мисля, че ще получа инфаркт — рече на пресекулки той.

— Продължавай! — изрева Пулър, смъкна ръкавицата и погледна часовника си.