Джон Вердън - Намисли си число

Онова, което правеха добрите детективи — Гърни бе уверен, че именно с това е зает детективът на прага — беше нещо като несъзнателно прескачане напред-назад между индуктивната и дедуктивната нагласа. Какво виждам тук и каква последователност на събитията предполагат тези данни? И — ако този сценарий е възможен, какви допълнителни улики да търся и къде? Ключът към правилните действия, както Гърни се бе убедил посредством множество опити и грешки, бе да се запази правилният баланс между наблюдението и интуицията. Най-голямата опасност за процеса на разследването бе егото. Главен следовател, който не може да реши какви са възможните обяснения за данните, събрани от местопрестъплението, би могъл да изгуби немалко време поради неспособността си да насочи добре усилията на екипа. Но такъв, който разследва — и настоява агресивно, че му е ясно още от пръв поглед какво се е случило в опръсканата с кръв стая, който кара всички да търсят доказателства за правотата на неговия сценарий, може да причини наистина големи щети — и загубата на време е най-малката от тях.

Гърни се зачуди кой ли подход ще има превес в този случай.

Зад жълтата лента, в по-далечната част на кървавото петно, Джак Хардуик даваше инструкции на двама сериозни млади мъже. Единият от тях бе имитаторът на Том Круз, който бе довел Гърни до мястото, а другият приличаше на негов близнак. Изминалите девет години откакто бяха работили заедно по прословутия случай с Пигърт, също се бяха отразили на Хардуик, но за него като че бе минало двойно повече време. Лицето му бе напълняло и по-червено, косата му — изтъняла, а гласът му беше придобил онази характерна дрезгавина, която е резултат от твърде много тютюн и текила.

— Има двайсет гости — обясняваше той на дубльорите на актьора от „Топ Гън“. — Всеки от вас да поеме по девет. Снемете предварителни показания, имена, адреси, телефонни номера. Потвърдете ги. Оставете на мен Пати Кейкс и киропрактора. Аз ще разговарям и с вдовицата. Върнете се за доклад в четири следобед.

Бяха разменени още доста коментари, прекъсвани на моменти от гръмогласния смях на Хардуик, но гласовете бяха прекалено снижени и Гърни не успя да различи нищо конкретно. Младият мъж, който бе съпроводил Гърни от главния портал, завърши разговора с красноречиво кимване в неговата посока. После двойката се отправи към главната сграда.

В момента, в който те се изгубиха от поглед, Хардуик се обърна и поздрави Гърни с нещо средно между усмивка и озъбване. Странните му сини очи, които някога просто блестяха скептично, сега бяха изпълнени с умора и цинизъм.

— Да ме вземат мътните — изграчи той, докато заобикаляше ограденото с лента пространство, — ако това не е професор Дейв!

— Само скромен преподавател — поправи го Гърни, като се чудеше какво ли друго Хардуик си бе направил труда да открие за лекциите по криминология, които изнасяше в щатския университет след пенсионирането си.

— Не ми пробутвай тия простотии със скромността. Ти си звезда, момчето ми, и го знаеш!

Здрависаха се — не особено топло. На Гърни му направи впечатление, че някогашното шеговито поведение на Хардуик се бе превърнало в нещо отровно.

— Доколкото виждам, няма съмнения по отношение мястото на смъртта — отбеляза Гърни, посочвайки с глава кървавото петно. Бързаше да стигне до съществената част, да запознае накратко Хардуик с онова, което знаеше, и да се махне оттук.

— Има съмнение за всяко скапано нещо — обяви Хардуик. — Смъртта и съмнението са единствените сигурни неща в този живот. — Като не получи отговор от Гърни, той продължи: — Съгласен съм, че мястото на смъртта може да бъде посочено с по-голяма сигурност, отколкото някои други неща тук. Проклета лудница! Хората се държат, сякаш жертвата е оня Дийпдух Чопнал от телевизията!

— Имаш предвид Дийпак Чопра?

— Да бе — Духпук или там както беше. Господи, я стига, бе!

Независимо от неприятното усещане, което се засилваше с всяка изминала минута, Гърни си замълча.

— Защо, по дяволите, хората идват на такива места? Да слушат Ню Ейдж дрънканиците за смисъла на живота на някакъв тъпанар с ролс-ройс? — Хардуик поклати глава съжалително при мисълта за глупостта на събратята си. Освен това през цялото време се чумереше срещу къщата, сякаш архитектурата от осемнайсети век носеше голяма част от вината за същата тази глупост.

Раздразнението пропука стените на сдържаността на Гърни:

— Доколкото знам — отбеляза той със спокоен глас, — жертвата не беше тъпанар.