Джон Вердън - Намисли си число

— Това ли е всичко?

— Така мисля. Това е ужасно!

Той бавно кимна; умът му препускаше.

— Какво ще правиш? — попита го.

Кратко изброяване на възможностите наум… и остана само една:

— Ще съобщя на полицая, отговарящ за разследването, за връзката си с Мелъри. Какво ще се случи от там нататък зависи само от него.

Маделайн си пое дълбоко въздух и се опита да изобрази смела усмивка, което обаче изобщо не й се удаде.

Беше точно десет сутринта, когато Гърни се обади в полицейското управление на Пиъни да им предостави името, адреса и телефонния си номер заедно с кратко резюме на взаимоотношенията си с жертвата. Полицаят, с когото разговаря — сержант Бъркхолц — го увери, че информацията ще бъде предадена на екипа от щатското бюро за криминални разследвания, който бе поел разследването.

Тъй като бе предположил, че ще се свържат с него в рамките на двайсет и четири до четирийсет и осем часа, бе силно изненадан, когато се обадиха — след по-малко от десет минути. Гласът бе познат, но той не успя веднага да го свърже с място или събитие, като този проблем се задълбочи от липсата на име при представянето на полицая:

— Господин Гърни, тук е главният следовател, намиращ се на местопрестъплението в Пиъни. Доколкото разбрах, имате информация за нас.

Гърни се поколеба. Канеше се да попита с кого разговаря — съобщаването на името бе все пак нормална процедура — когато тембърът на гласа внезапно му припомни лицето и името, които вървяха в комплект с него. Онзи Джак Хардуик, когото познаваше от сензационния случай, по който бяха работили заедно, бе шумен, противен и червендалест грубиян, с преждевременно побеляла ниско остригана коса и избелели сини очи. Беше неуморен шегобиец и половин час с него изглеждаше като половин ден. Ден, който се молиш да свърши по-бързо. Но бе също така умен, жилав, упорит — и редовно се държеше политически некоректно.

— Здрасти, Джак — поздрави го Гърни, като прикри изненадата си.

— Как… Мамка му! Някой ти е казал, по дяволите! Кой ти каза?!

— Имаш запомнящ се глас, Джак.

— Запомнящ се глас, трънки! Минаха десет шибани години!

— Девет. — Арестът на Питър Опосума Пигърт беше един от най-големите в кариерата на Гърни — онзи, който му бе осигурил повишението в жадувания ранг на детектив първа степен — така че той добре помнеше датата.

— Кой ти каза?

— Никой.

— Глупости!

Гърни замълча, защото си бе припомнил и настойчивото желание на Хардуик винаги да има последната дума. Безсмислената размяна на реплики щеше да продължи, докато не я получи.

След като минаха дълги три секунди, Хардуик продължи — вече с доста по-спокоен тон:

— Девет скапани години! И изведнъж ти изскачаш от нищото, точно в средата на случай, който може да се окаже най-сензационното убийство в щата Ню Йорк, откакто измъкна долната половина на госпожа Пигърт от реката. Това е някакво дяволско съвпадение!

— Всъщност беше горната половина.

След краткотрайно мълчание телефонът избухна от дългия, напомнящ магарешки рев смях, който бе запазената марка на Хардуик.

— Ааа! — извика той, останал без дъх на края на безподобния си смях. — Дейви, Дейви, Дейви — както винаги се придържаш педантично и към най-дребните подробности!

Гърни се изкашля леко:

— Ще ми кажеш ли как е умрял Марк Мелъри?

Хардуик се поколеба, застинал в особеното пространство, разположено между личната връзка и правилника, в което повечето ченгета прекарваха живота си и заради което получаваха язва. Той се спря на пълната истина — не защото така трябваше (Гърни нямаше никаква официална позиция в случая и всъщност не би трябвало да получи каквато и да било информация), а защото беше брутална:

— Някой е прерязал гърлото му със счупена бутилка.

Гърни издаде глух звук, сякаш го бяха ударили в гърдите и бяха засегнали сърцето. Тази първа реакция обаче бързо бе изместена от доста по-професионално поведение. Отговорът на Хардуик бе бутнал на мястото му едно от парчетата на пъзела, оформен в ума на Гърни.

— Бутилката случайно да е от уиски?

— От къде, по дяволите, знаеш това? — В рамките на тези пет думи тонът на Хардуик се разходи от изумен до обвинителен.

— Това е дълга история. Искаш ли да се отбия?

— Мисля, че ще е най-добре да го направиш.

Слънцето, което тази сутрин все още се виждаше — като хладен диск зад сива стена от зимни облаци — сега бе скрито напълно. Небето бе ниско, оловносиво. Светлината не бе достатъчна, за да има сенки — това беше лицето на една студена вселена, безчувствена като лед.