Джон Вердън - Намисли си число

— Не съм казал, че е бил.

— Мисля, че го направи.

— Забележката касаеше по-общия случай. Сигурен съм, че приятелчето ти е било изключение.

Хардуик откровено започваше да му лази по нервите.

— Не ми беше приятел.

— От съобщението, което си оставил в полицейското управление на Пиъни и което те щедро ми предадоха, останах с впечатлението, че отношенията ви датират доста отдавна.

— Познавах го в колежа, не го бях виждал, нито чувал в продължение на двайсет и пет години, докато преди две седмици не получих имейл от него.

— За какво ставаше въпрос?

— Писма, които бе получил по пощата. Беше разстроен.

— Какви писма?

— Предимно стихотворения. Само че такива, които звучаха като заплахи.

Това накара Хардуик да замълчи и да се замисли, преди да продължи:

— Какво искаше той от теб?

— Съветът ми.

— И какво го посъветва?

— Да се обади в полицията.

— Очевидно не го е направил.

Сарказмът смути и подразни Гърни, но той отново се сдържа.

— Има още едно стихотворение.

Какво имаш предвид?

— Стихотворение, един-единствен лист хартия, положен върху тялото. Затиснат с камък, който да го придържа.

— Много е педантичен. Изпипва подробностите.

— Кой?

— Убиецът. Възможно е да е силно неуравновесен, но определено е перфекционист.

Хардуик се взираше с интерес в Гърни. Подигравателното отношение бе изчезнало, поне за известно време.

— Преди да продължим, искам да знам как разбра за счупената бутилка.

— Просто случайно предположение.

— По случайност предположи, че е бутилка от уиски?

— По-точно уиски „Четири рози“ — поправи го Гърни и се подсмихна доволно, когато очите на Хардуик се разшириха.

— Обясни откъде знаеш това! — нареди Хардуик.

— Догадка, основана на препратки в стихотворенията — отговори Гърни. — Ще разбереш, като ги видиш сам. — В отговор на въпроса, който се изписа по лицето на другия мъж, той добави: — Ще откриеш стихотворенията, заедно с две други съобщения, в чекмеджето на бюрото в кабинета. Или поне това е последното място, където видях Мелъри да ги поставя. Става въпрос за стаята с голямата камина след централното помещение.

Хардуик продължаваше да го зяпа, като че ли по този начин щеше да разреши някакъв особено важен проблем.

— Ела с мен — предложи накрая. — Искам да ти покажа нещо.

Поведе го, необичайно мълчалив, към паркинга между голямата плевня и общинското шосе. Спря на мястото, където от паркинга започваше описващата полукръг частна алея. Там бе опънат следващият жълт коридор.

— Това е най-близкото до шосето място, където ясно личат стъпките, за които смятаме, че принадлежат на извършителя. Пътят и алеята са били почистени от снега около два сутринта. Не знаем дали извършителят е влязъл в имота преди или след това. Ако е било преди, то всички следи би трябвало да са заличени от снегорина. А ако е било след това, въобще не биха останали следи. Само че от тази точка ей тук, после зад плевнята, от нея до патиото и през откритото пространство чак до гората и по-точно до едно гъсто обрасло с борове място край Дорнбуш Лейн, следите се виждат идеално и е лесно да бъдат проследени.

— Не е положено усилие да бъдат прикрити?

— Не — отсече Хардуик. Това явно го дразнеше. — Изобщо! Освен ако не пропускам нещо.

Гърни му метна любопитен поглед.

— Какъв е проблемът?

— Виж сам.

Тръгнаха покрай лентата към плевнята. Стъпките, дълбоко отпечатани в иначе гладкия и чист сняг, бяха от големи (вероятно 44 или 45-ти номер) туристически обувки. Който и да бе човекът, дошъл насам в малките часове на нощта, не се бе интересувал дали маршрутът му ще бъде разкрит.

Когато заобиколиха плевнята, Гърни съзря едно по-широко пространство, отново оградено с лента. Полицейски фотограф снимаше с мощен фотоапарат, докато един експерт по обработка на местопрестъплението, облечен в бял предпазен костюм и с маска върху косата, изчакваше реда си, стиснал в ръка куфарчето с комплекта за събиране на доказателства. Всяка снимка се правеше по няколко пъти: с и без измервателна линийка върху обекта и освен това с различна дължина на фокуса — по-голяма, за да се засече позицията на предмета спрямо останалите, нормална, за да се види ясно самият обект, и близък план за детайлите.

Центърът на вниманието им бе един сгъваем градински стол с вид на купен от магазин за преоценени стоки. Стъпките водеха право до стола. Пред него, стъпкани в снега, имаше половин дузина цигарени фасове. Гърни приклекна, за да ги разгледа по-добре, и видя, че марката е „Марлборо“. От стола стъпките продължаваха покрай гъст храсталак от рододендрони в посока на патиото, където очевидно бе извършено убийството.