Джон Вердън - Намисли си число

— Всичко наред ли е, сър? — Въпросът прозвуча по-скоро заплашително, отколкото загрижено, а „сър“ бе очевидно използвано по навик, наместо от учтивост.

— Да, благодаря ви — просто изпитах нужда да затворя очи за миг.

Той погледна към часовника на таблото и установи, че мигът бе продължил петнайсет минути.

— Накъде сте се насочили, сър?

— Към Уолнът Кросинг.

— Разбирам. Пили ли сте нещо днес, сър?

— Не, господин полицай, не съм.

Мъжът кимна и отстъпи назад, за да огледа колата. Устата му — единствената черта от лицето му, която се виждаше и съответно би могла да изразява отношение — бе презрително извита. Сякаш смяташе твърдението на Гърни, че не е пил, за явна лъжа и скоро щеше да открие доказателства за това. Закрачи с прекалена решителност около колата, мина покрай задната й част и пътническата седалка, после покрай предницата и накрая спря отново до прозореца на Гърни. След дълго преценяващо мълчание той проговори със сдържана заплаха в гласа, по-подходяща за шоупрограма, отколкото за рутинна проверка на превозно средство:

— Наясно ли сте, че това не е официално място за паркиране?

— Всъщност не го бях осъзнал — равно отговори Гърни. — Възнамерявах да спра само за минута-две.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и талона, моля?

Гърни извади исканите документи от портфейла си и му ги подаде през прозореца. Не му бе навик при такива ситуации да представя доказателства, че е пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, при това първа степен — заради асоциациите, които това внушаваше. Но когато пътният полицай се обърна с намерението да се върне в патрулната кола, усети една прекалена арогантност, както и враждебност, която щеше да се прояви в неоправдано забавяне най-малкото. С нежелание извади още една карта от портфейла.

— Само секунда, господин полицай — това също би могло да помогне.

Пътният полицай взе картата внимателно. А след това Гърни видя трепването, с което ъгълчетата на устните му показаха промяната в настроението му — и то не в положителна посока. Приличаше на комбинация от разочарование и гняв. С презрителен жест той върна картата, книжката и талона през прозореца.

— Приятен ден, сър. — Тонът, с който го освободи, пожелаваше всичко друго, но не и приятен ден. Върна се в колата си, направи рязък обратен завой и изчезна в посоката, от която бе дошъл.

Независимо колко са усъвършенствали психологичните тестове, помисли си Гърни, или колко високи са станали образователните изисквания, колкото и строго да е обучението в академията — винаги щеше да има ченгета, които не трябва да са ченгета. В този случай пътният полицай не бе извършил конкретно нарушение, но в него имаше нещо жестоко и изпълнено с омраза — Гърни го усещаше, виждаше го в чертите на лицето му — и бе само въпрос на време преди то да се сблъска с огледалния си образ. А тогава щеше да се случи нещо ужасно. Междувременно много хора щяха да бъдат забавяни и дразнени без причина и оправдание. Този пътен полицай беше едно от ченгетата, които караха хората да мразят всички им. Може би в казаното от Мелъри имаше смисъл.

През следващите седем дни в северната част на Кетскилс настъпи зимата. Гърни прекара повечето от това време в кабинета си, поделяйки го между проекта със снимката и усърдното изучаване на съобщенията от Харибда. Пристъпваше пъргаво между тези два свята, като от време на време се отдръпваше и сменяше посоката, за да избегне мислите за рисунките на Дани и хаоса, който те носеха. Очевидното решение щеше да е да поговори с Маделайн за това, да разбере защо бе решила да повдигне въпроса точно сега — буквално да го извади от мазето — и защо чака с такова особено търпение той да каже нещо. Но не можеше да събере сили и решителност да го направи. Така че изтласкваше темата от ума си и се връщаше към историята с Харибда. За нея поне можеше да мисли, без да се чувства изгубен и без сърцето му да започне да препуска.

Така например често мислеше за вечерта след последното си посещение в института. Както бе обещал, Мелъри се обади и преразказа разговора си с Грегъри Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Човекът се бе оказал достатъчно услужлив и учтиво бе отговорил на всичките му въпроси — същите, които Гърни бе написал — но получената информация не беше много. Наел кутията преди година, веднага след като преместил консултантския си бизнес от Хартфорд в Уичърли; никога преди не бил възниквал проблем, със сигурност не и такъв с писма със сбъркан адрес или чекове; единствено той имал достъп до кутията; имената Арибда, Харибда и Мелъри не му говорели нищо; никога не бил чувал за института. Когато го притиснал с въпроса дали не е възможно някой друг от фирмата му да е използвал кутията без позволение, Дърмот обяснил, че това няма как да се случи, защото в компанията му не работи друг човек. „Системи за сигурност ГД“ и Грегъри Дърмот били едно и също. Той бил консултант по сигурността на фирми с поверителни бази данни, които изисквали защита от хакерски атаки. Нищо от онова, което бе казал, не бе осветлило въпроса за чека със сбъркан адрес.