Джон Вердън - Намисли си число

Първоначално не можа да разбере защо Хардуик го е довел тук. А после видя — и започна да изучава земята наоколо с нарастващо недоумение. Онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Стъпките, по които бяха вървели дотук, просто спираха. Ясната последователност на отпечатъците — идващи плътно един след друг в продължение на почти километър, изведнъж просто свършваха. Нямаше никакъв знак за случилото се с човека, който ги бе оставил. Снегът наоколо бе абсолютно девствен, недокоснат от човешки крак — от нищо всъщност. Последната следа бе оставена на повече от три метра от най-близкото дърво и — ако можеше да се съди по звука на преминалата преди минути кола — на поне сто метра от най-близкото шосе.

— Да не би да пропускам нещо? — запита Гърни.

— Същото, което пропускаме и всички останали. — Хардуик очевидно се чувстваше облекчен, че Гърни не се е сетил за някакво елементарно обяснение, което да е убягнало на него и екипа му.

Гърни проучи земята около последната стъпка по-внимателно. Точно след този добре оформен отпечатък имаше малък участък, върху който се застъпваха множество други — всичките оставени от същите туристически обувки, както и онези, които ги бяха довели дотук. Изглеждаше сякаш убиецът нарочно е вървял до това място, постоял е няколко минути, като междувременно е пристъпвал от крак на крак в очакване на нещо или някого, а после… се е изпарил. През ума му мина откаченото предположение, че Хардуик си прави шега с него, но той го отхвърли веднага. Това да си играе и размества нещо по местопрестъплението само с цел да се посмее би било прекалено, дори за такъв шантав тип като Хардуик.

Така че това, което виждаха, бе реално.

— Ако вестниците надушат тая история, ще я превърнат в случай на отвличане от извънземни! — Хардуик почти изплю думите, като че ли имаха вкус на нещо неприятно и не се задържаха в устата му. — Репортерите ще накацат по нея като мухи на лайно.

— Имаш ли по-подходяща за представяне теория?

— Надеждите ми се уповават на острия като бръснач ум на най-уважавания детектив в историята на нюйоркската полиция.

— Спри с глупостите! — прекъсна го Гърни. — От екипа по претърсването да имат някакви идеи?

— Нищо, което да послужи за разбирането на това тук. Свалиха отпечатъци от онова, утъпканото място, на което той вероятно е бил застанал. Не личеше там да има някакъв чужд предмет или вещество, но може би тези от лабораторията ще могат да открият нещо. Провериха и дърветата, както и шосето от другата страна на боровете. Утре ще покрият плътно трийсет квадратни метра около това място. Може би при по-подробния оглед на дневна светлина нещо ще изскочи.

— Но засега нямат нищо?

— Схванал си картинката.

— Тоест, единственото, което ти остава, е да разпитваш гостите на института и съседите дали не са видели някой хеликоптер, от който да се спуска въже надолу към гората?

— Никой не е видял такова нещо.

— Наистина ли си ги питал?

— Чувствах се като идиот, но да — попитах ги. Факт е, че някой е минал оттук рано тази сутрин — и почти със сигурност това е бил убиецът. Спрял е точно на това място. Ако някой хеликоптер или пък най-големият кран на света не го е измъкнал, къде, по дяволите, е отишъл?!

— Значи… — започна да изброява Гърни — няма хеликоптери, няма въжета, нито тайни тунели…

— Точно така — прекъсна го Хардуик.

— Какви възможности ни оставя това?

— Никакви. Нищо, нищичко. Нито един скапан вариант! И не ми обяснявай, че след като е дошъл дотук, се е върнал по целия път обратно — като е пристъпвал заднишком, и то точно във всяка оставена вече стъпка, без да развали нито един отпечатък — с единствената цел да ни побърка тотално! — Хардуик предизвикателно погледна към Гърни, сякаш очакваше от него да предложи именно това. — Дори да беше възможно, а то не е, убиецът щеше да попадне на двамата, които вече са били на местопрестъплението — съпругата Кеди и гангстерът Пати.

— Тоест, това е невъзможно — спокойно отбеляза Гърни.

— Кое е невъзможно? — изръмжа Хардуик, готов да спори.

— Всичко — каза Гърни.

— За какво говориш, по дяволите?!?

— Успокой се, Джак. Трябва да намерим отправна точка, която да звучи смислено. Онова, което изглежда, че се е случило, не може да се е случило. Следователно онова, което сякаш се е случило, не се е случило.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че това не са отпечатъци от стъпки?

— Казвам ти, че бъркаме с начина, по който ги разглеждаме.