Джон Вердън - Намисли си число

— Господи! — възкликна Гърни. — Той просто си е седял тук и е пушил, така ли?

— Да. Кратка почивка, преди да пререже гърлото на жертвата. Или поне така изглежда. Предполагам вдигнатите ти вежди означават, че се чудиш откъде се е взел боклучавият градински стол, а? И аз това попитах.

— И?

— Съпругата на жертвата твърди, че никога не го е виждала. Явно бе ужасена от ниското му качество.

— Моля? — Думата изплющя като удар с камшик. Презрителните коментари на Хардуик бяха започнали да го дразнят повече от прокарване на нокти по учебна дъска.

— Просто прояви лека несериозност, за да не кажа направо лекомислие. Човек не трябва да позволява на такова нещо като прерязано гърло да го потиска, нали? Сериозно, това вероятно е първият път, когато Кеди Смит-Уестърфийлд Мелъри се е озовавала до толкова евтин стол през целия си елегантен живот.

Гърни знаеше всичко за полицейския хумор и колко е необходим, за да се справи човек с обичайните ужасии на работата, но имаше случаи, когато това почваше да му лази по нервите.

— Да не искаш да кажеш, че убиецът си е донесъл собствения градински стол?

— Така изглежда — повтори Хардуик и направи гримаса заради абсурда на случилото се.

— И след като е приключил с изпушването на… колко, шест-седем цигари „Марлборо“… е отишъл до задната врата на къщата, накарал е Мелъри да излезе на патиото и е прерязал гърлото му със счупена бутилка? Това показва възстановката досега, така ли?

Хардуик кимна неохотно, като че ли усещаше, че сценарият на престъплението, подсказан от откритите улики, става все по-странен и неправдоподобен. И също, че може да стане и по-зле.

— Всъщност — обясни той — „прерязал му е гърлото“ доста смекчава нещата. Гърлото на жертвата е пронизано поне десет-дванайсет пъти. Докато помощниците на съдебния лекар пренасяха тялото към микробуса, за да го откарат за аутопсията, проклетата глава за малко да се изтърси!

Гърни погледна към патиото и макар да бе напълно скрито от рододендроните, образът на огромното кърваво петно се появи в ума му — точно толкова цветно, ярко и живо, колкото ако го наблюдаваше под светлината на прожектор.

Известно време Хардуик само го наблюдаваше, като замислено дъвчеше устните си.

— Но в крайна сметка — промърмори той — това не е най-странното. Най-шантавата част идва после, като последваш стъпките към гората.

Хардуик поведе Гърни от задната част на плевнята, покрай плета и патиото към мястото, където следите на предполагаемия убиец напускаха мястото на атаката. След това те поемаха през покритата със сняг ливада, която се простираше между къщата и кленовата горичка, разположена на стотина метра зад нея.

Недалеч от патиото, докато вървяха по следите в посока към гората, попаднаха на следващия специалист по събиране на улики, облечен в херметически пластмасов костюм и маска на лицето, които бяха характерни за занаята му. Целта на това облекло бе да предпазва ДНК-материалите и другите улики от замърсяване със собственото му ДНК.

Той бе приклекнал на около три метра от стъпките. С чифт щипци от неръждаема стомана извади от снега парче кафяво стъкло. Вече бе поставил в торбички три други парчета такова стъкло, както и един отломък от бутилка уиски, достатъчно голям, за да се разпознава като такъв.

— Оръжието на убийството, най-вероятно — потвърди Хардуик. — Само че ти, великият детектив, вече знаеше. Даже знаеше, че е „Четири рози“.

— Какво става на поляната? — попита Гърни, без да обръща внимание на предизвикателния тон на Хардуик.

— Боооже, мислех, че ще си наясно и с това! При условие, че позна дори скапаната марка…

Гърни зачака уморено, както би чакал бавна компютърна програма да тръгне, и накрая Хардуик отговори:

— Явно я е отнесъл от тялото и я е изпуснал тук по пътя си към гората. Защо го е направил? Ето това вече е великолепен въпрос! Може би не е осъзнал, че още я държи в ръка. Тоест, точно е бил намушкал човек във врата — петнайсет пъти. Може би това е погълнало вниманието му. А после, като е пресичал поляната, е забелязал, че все още я разнася със себе си — и я изхвърля. Това поне има някакъв смисъл.

Гърни кимна. Не бе напълно убеден, но не можеше да предложи по-добро обяснение.

— Това ли е „наистина странният“ елемент, за който спомена?

— Това? — повтори Хардуик със смях, който приличаше повече на лай. — Още нищо не си видял!

Десет минути по-късно двамата мъже стигнаха до едно място сред кленовата горичка, на което растяха няколко бели бора. Звукът на преминаваща кола им подсказа, че се намират близо до шосе, но то не се виждаше изобщо, закрито от гъстите клони на боровете.