Джон Вердън - Намисли си число

— Ти, скапано лайно такова! — измърмори през зъби Гърни.

Дърмот се изкикоти, явно си умираше от удоволствие:

— Вулгарно, вулгарно — толкова вулгарно! А аз тъкмо си бях помислил, че съм срещнал събрат по перо. Надявах се да продължим да си разменяме стихове. Вече бях приготвил едно кратко стихотворенийце за следващия път. Но и сега можете да ми кажете мнението си, ето го: „Блъсна го и изчезна без следа/а прочутият детектив на земята се озова./Какво каза майката на малкото момче/когато се прибра без него в онзи ден?“.

Зловещ животински звук се надигна в гърдите на Гърни, сподавен изблик на гнева му. Дърмот се закова на място.

Нардо очевидно бе чакал именно този момент, когато ще е най-разсеян. Мускулестата му дясна ръка се стрелна, описа широка дъга и метна бутилката от „Четири рози“ с огромна сила към главата на Дърмот. Когато той усети движението и започна да мести пистолета към Нардо, Гърни се хвърли върху леглото. Приземи се право върху гъската, точно в момента, когато пълната бутилка уиски се блъсна в слепоочието на Дърмот. Под Гърни револверът гръмна и във въздуха около него се разхвърча гъши пух. Куршумът мина под него, без да го засегне, и се заби в стената на мястото, където бе седял допреди малко. По пътя си разби лампата на масичката, а това бе единственото осветление в стаята. В мрака чуваше как Нардо диша тежко през стиснати зъби. Старицата започна тихо да хленчи. Звукът приличаше на треперливо пеене — на полузабравена приспивна песен. А после се чу страхотен сблъсък, тежката метална врата отхвърча настрани и се удари в стената. Моментално през нея профуча огромна мъжка фигура, последвана от друга, доста по-дребна.

— Стой! — изкрещя гигантът.

Кавалерията най-сетне бе пристигнала — малко късно може би, но все пак навреме. Като се вземат предвид точната стрелба на Дърмот по принцип и силното му желание да събере на едно място всички „гарвани“, имаше голяма вероятност не само Гърни и Нардо, но и кавалерията да свършат с куршум в гърлото. А после, след като изстрелите докарат цялото управление в къщата, а Дърмот отвори вентила на амоняка и хлора по водоразпръсквателната система…

Но в случая единственият сериозно пострадал, освен лампата и рамката на вратата, бе самият Дърмот. Бутилката, метната с войнствена ярост от Нардо, го бе ударила толкова силно, че той като че ли бе изпаднал в кома. Нараняване, макар и незначително, бе получил и Гърни. Едно отчупено парче стъкло го бе уцелило по челото, точно под косата.

— Чухме изстрел. Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа мъжагата на вратата, като оглеждаше тъмната стая.

— Всичко е под контрол, Томи — увери го Нардо. Дрезгавият му тон намекваше, че той самият не е част от въпросното „всичко“.

На слабата светлина, проникваща от предната част на мазето, Гърни разпозна по-дребния полицай. По петите на Големия Томи бе нахлула ниско остриганата Пат с леденосините очи. Като държеше в готовност тежкия си деветмилиметров пистолет и внимателно наблюдаваше грозната сцена на леглото, тя се добра до другия край на стаята. После включи лампата до креслото, където в началото бе седяла възрастната жена.

— Имате ли нещо против да се изправя? — запита Гърни, който все още лежеше върху гъската в скута на Дърмот.

Големият Томи погледна към Нардо.

— Добре. — Зъбите на Нардо все още бяха стиснати. — Може да станеш.

Когато се изправи, по лицето му рукна кръв. Може би това бе причината, която възпря Нардо да арестува на място човека, който преди няколко минути бе подканил един ненормален сериен убиец да го застреля.

— Божичко! — възкликна Големият Томи, като се взираше в кръвта.

Заради прилива на адреналин Гърни не бе усетил, че е ранен. Докосна лицето си и установи с изненада, че е мокро. После огледа ръката си и установи с изненада, че е червена.

Ледената Пат наблюдаваше кръвта по лицето му, без да показва никаква емоция.

— Искате ли да повикаме линейка? — обърна се тя към Нардо.

— Да, добре. Обади се — нареди й той, но не звучеше убедително.

— За тях също ли? — Тя рязко кимна към странната двойка на леглото. Червените стъклени обувки привлякоха погледа й. Тя примигна, като че се опитваше да прогони някаква оптическа илюзия.

След дълго мълчание той отвратено промърмори:

— Да-а.

— Да викнем ли и останалите? — попита тя отново и се намръщи на обувките, които явно бяха реални.

— Какво? — попита той след нова пауза. Беше се загледал в строшената лампа и дупката от куршум в стената зад нея.