Джон Вердън - Намисли си число

Разбира се, помисли си той. Така абсурдно просто и толкова очевидно. Просто тръгни в обратната посока.

За да спреш човек, обсебен от нуждата за пълен контрол — и който убива, за да го получи — бе нужно да направиш точно обратното на онова, което те съветват инстинктите ти. И с думите на Маделайн в ума си, чисти като планински поток, той разбра какво трябва да стори. Беше безумно, безотговорно и напълно непростимо от правна и всякаква друга гледна точка — ако не проработеше. Но той бе сигурен, че не греши.

— Сега! Сега, Грегъри! — изсъска. — Застреляй го!

Последва дълъг миг, през който мъжете пред него еднакво неуспешно се опитваха да възприемат чутото. Изглеждаха като хора, които не могат да разберат откъде се е взела гръмотевицата, протътнала в такъв безоблачен ден. Смъртоносното съсредоточаване на Дърмот бе разклатено и сега патицата с оръжието се премести, макар и почти незабележимо, от Нардо към стола на Гърни. Устните му се разтеглиха от вече познатата страховита имитация на усмивка.

— Извинете, не ви чух? — На Гърни му се стори, че в престореното му безгрижие се е появил съвсем лек дискомфорт.

— Чу ме, Грегъри! — заяви. — Казах ти да го застреляш!

— Вие… ми… казахте ?!

Гърни въздъхна с добре изиграно нетърпение:

— Губиш ми времето.

— Губя… Какво си мислите, че правите, по дяволите?! — Гъската помръдна още малко в посоката на Гърни. Спокойното безгрижие бе изчезнало напълно. Очите на Нардо се бяха разширили. Гърни не можеше да разчете напълно чувствата, които прозираха зад изумлението му. И затова, като че Нардо бе поискал обяснение за случващото се, Гърни се обърна към него и каза колкото можеше по-небрежно:

— Грегъри обича да убива хора, които му напомнят за баща му.

Откъм Дърмот се чу задавен звук, все едно се опита да каже или извика нещо, но думата се бе затъкнала в гърлото му. Гърни продължи да гледа само Нардо и добави със същия нехаен тон:

— Проблемът е, че от време на време е нужно някой леко да го подбутва. Чат-пат се заплита като пате в кълчища, докато се опитва да действа. И, за съжаление, прави грешки. Просто не е толкова умен, колкото си мисли. О, божичко! — Замълча и се вгледа замислено в Дърмот. Ясно се виждаше как мускулчетата потрепват на челюстта на онзи, за когото говореше. — Звучи обещаващо, какво ще кажеш? Това е малкият Грегъри Спинкс — не толкова умен, както си мисли, нали? Е, Грегъри? Смяташ ли, че ще стане добро стихотворение? — За малко да намигне на смутения убиец, но реши, че може и да прекали, ако го направи.

Дърмот го гледаше с омраза и объркване. Но имаше и още нещо. Гърни се надяваше то да е белег, че има купчина въпроси. А тях никой маниак на тема контрол не би оставил неразгадани, преди да убие единствения човек, способен да им даде отговор.

Следващата дума, която Дърмот произнесе, вече наистина му вдъхна надежда:

— Грешки?

Гърни мрачно кимна:

— При това доста, страхувам се.

— Вие сте лъжец, детективе! Аз не правя грешки.

— Така ли? Не правиш? А как ги наричаш тогава, щом не са грешки? Прецакванията на малкото патенце ли?

В момента, когато изричаше думите, се зачуди дали не бе направил фаталната крачка с тях. Ако беше така, можеше и да не разбере — в зависимост от това къде го удареше куршумът. За всеки случай, вече нямаше безопасен път за отстъпление. Край устните на Дърмот се появиха съвсем леки бръчици. Както се бе излегнал нелепо на леглото, той сякаш се взираше в Гърни от някаква адска стойка за птици.

В действителност Гърни знаеше само за една направена от Дърмот грешка. Ставаше въпрос за чека на Карч. Едва преди около петнайсет минути бе проумял какво го безпокоеше в това име — чак когато видя поставеното в рамка копие под светлината на нощната лампа. Но… какво щеше да стане, ако заявеше, че е открил грешката и значението й още в самото начало? Какъв щеше да е ефектът върху някой, който така отчаяно желаеше да повярва, че има пълна власт, пълен контрол? Отново се сети за максимата на Маделайн, само че този път с противоположен смисъл: „Ако не можеш да се отдръпнеш, давай смело напред!“. Обърна се към Нардо, като че серийният убиец в стаята можеше спокойно да бъде игнориран.

— Една от най-тъпите му грешки бе, когато ми даде имената на мъжете, които му бяха пратили чекове. Едното от тях беше Ричард Карч. Само че има проблем. Карч изпратил чека в най-обикновен плик, върху който няма печат за покритие на чека. Единственият начин за разкриване на самоличността му е името, напечатано на самия чек. Обаче името на чека беше Р. Карч, така беше и подписан. Тази буква „Р“ би могла да значи Робърт, Ралф, Рандолф, Рупърт и сигурно поне още двайсет имена. Но Грегъри знаеше, че означава „Ричард“, макар да твърдеше, че не познава изобщо подателя, а каквото му е известно, го знаел от чека. Но аз видях този чек сред пощата на Карч в къщата му в Содъртън. На него имаше и името — „Р. Карч“. Така че още от самото начало разбрах от това несъответствие, че той лъже. А причината бе очевидна.