Джон Вердън - Намисли си число

— Как се казва тя? — прекъсна го Нардо.

Дърмот премигна два пъти.

— Това няма значение.

— Естествено, че има!

— Казах, че няма значение!

— Защо да няма?

За миг Дърмот се поддаде на изненадата, макар това да трая кратко.

— Няма значение как се казва, защото вие никога не използвате името й. Наричате я разни неща… с разни грозни имена, но никога не използвате собственото й. Никога не й показвате уважение. Може би е минало толкова време от последния път, когато сте използвали името й, че вече не го помните.

— Но ти знаеш как се казва, нали?

— Разбира се, че знам. Тя ми е майка. Разбира се, че знам името на майка си!

— И какво е то?

— За вас това няма значение! На вас не ви пука.

— Въпреки това искам да знам.

— Не искам името й в мръсния ви мозък!

— Ако ще се преструвам, че съм й съпруг, трябва да знам как се казва!

— Трябва да знаете само онова, което аз искам да знаете!

— Не мога да се справя с това, ако не знам коя е тази жена! Не ми пука какво казваш — за мен няма абсолютно никаква логика да не знам името на собствената си жена!

На Гърни му беше пределно ясно какво цели Нардо с това. Дали най-накрая беше осъзнал, че го карат да преиграе нападението на пияния Джими Спинкс над Фелисити Спинкс, което бе станало преди двайсет и четири години в същата тази къща? Беше ли му хрумнало, че има голяма вероятност този мъж, Грегъри Дърмот, който преди година бе купил къщата, да е детето на Джими и Фелисити? Осемгодишното момче на семейство Спинкс, което социалните бяха взели под своя закрила като следствие от разигралата се семейна драма? Дали се беше сетил, че възрастната жена на леглото с белега на гърлото почти със сигурност е Фелисити Спинкс? Че синът й вероятно я бе измъкнал от клиниката, в която е била настанена заради травмата си?

Дали Нардо се надяваше да промени убийствената динамика на „пиесата“, като разкрие какво всъщност се случва и защо? Дали се опитваше да разсее убиеца с надеждата междувременно да намери начин да се измъкне? Или просто се препъваше на тъмно, в опит да отложи колкото може по-дълго онова, което бе намислил Дърмот — каквото и да бе то? И каквото и да му костваше?

Имаше, естествено, и друга възможност. Възможно бе да няма никакво логично обяснение, нито смисъл в действията на Нардо и реакцията на Дърмот. Можеше да е просто онзи глупав принцип, заради който малките момченца се бият с пластмасови лопатки на пясъчниците, а възрастните мъже налитат на бой в баровете. Сърцето на Гърни потъна в петите, когато осъзна, че последното предположение бе точно толкова реално, колкото и останалите.

— Какво вие смятате за логично няма никакво значение — заяви Дърмот, като отново намести гъската с поглед, прикован в гърлото на Нардо. — Всъщност никоя от мислите ви не е от значение. Време е да свалите дрехите си.

— Първо ми кажи името й.

— Време е да се съблечете и да разбиете бутилката, и да скочите на леглото като гола маймуна. Като тъпо, отвратително чудовище, на което му текат лигите.

— Как се казва?

— Време е.

Гърни видя един мускул да потрепва на ръката на Дърмот — а това значеше, че пръстът му се е свил около спусъка.

— Просто ми кажи името й!

Гърни вече не се съмняваше какво се случва. Нардо бе очертал линията си в пясъка. Цялото му мъжество — и със сигурност животът му — бяха заложени на отговора, който искаше противникът да му даде. При Дърмот бе същото — той влагаше всичко от себе си, само и само да запази контрол. Гърни се зачуди дали Нардо осъзнава колко важна е идеята за пълен контрол за мъжа, когото се опитваше да надвие. Според Ребека Холдънфийлд — а и според всеки, който знаеше поне малко за серийните убийци — властта и контролът си струваха всяка цена, всеки риск. Пълната власт — заедно с абсолютното знание и всемогъществото, които пораждаше — е равна на най-голямата възможна еуфория. Да заплашваш тази цел на убиеца направо, без оръжие в ръката, си беше чисто самоубийство.

Явно Нардо бе напълно сляп за този факт и това още веднъж го бе довело на косъм от смъртта. Обаче този път Гърни не можеше да го спаси, като просто му извика да се подчини. Тактиката нямаше да проработи втори път. В момента в очите на Дърмот се виждаше само едно: убийство. Гърни никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Нямаше никаква представа как да спре пръста върху спусъка.

И точно тогава чу гласа — чист и хладен като сребро. Без съмнение това бе гласът на Маделайн. Повтаряше нещо, което му бе казала преди години, когато бе попаднал в едно също толкова безнадеждно положение: „Има само един изход от задънена улица“.