Джон Вердън - Намисли си число

— Гари Сисек не беше пияница.

— Може и така да е. Но Гари Сисек е работел в полицията, когато и Джими Спинкс е бил полицай и се обзалагам, че Грегъри го е разпознал като приятел на баща си. Може дори да са били приятелчета по чашка. А фактът, че и ти си бил полицай по онова време, те е направил идеалният заместник, според Грегъри. Най-добрият начин да се върне назад и да промени историята.

— Ама ти му каза да ме застреля! — Нардо все още спореше, но Гърни с облекчение усети, че вече не звучи толкова убедено.

— Казах му да те застреля, защото единствен начин да спреш маниак на тема контрол, е да разколебаеш увереността му, че наистина контролира ситуацията. Особено когато единственото ти оръжие са думите. Част от фантазията му за контрол е представата, че всички решения взема сам; че е всемогъщият, че никой няма повече власт от него, нито над него. Такъв ум може да бъде разстроен най-лесно, като му кажеш, че прави точно онова, което ти искаш да направи. Противопоставиш ли му се директно, ще те убие. Ако молиш за живота си, ще те убие. Но ако му кажеш, че прави, каквото ти искаш, ще развалиш кръга.

Нардо очевидно усилено се стараеше да открие недостатъци в чутото.

— Звучеше много… достоверно. В гласа ти имаше омраза, като че ли наистина искаше да ме видиш мъртъв.

— Ако не бях успял да го убедя, в момента нямаше да водим този разговор.

Нардо превключи на друго:

— А какво обяснение ще дадеш за стрелбата в „Порт Оторити“?

— Какво за нея?

— Застрелял си някакъв скитник, защото ти напомнял за алкохолизирания ти баща!

Гърни се усмихна.

— И какво е толкова смешно?

— Две неща. Първо: никога не съм работил близо до „Порт Оторити“. Второ: за двайсет и пет години служба никога не съм стрелял. Нито веднъж.

— Тоест, всичко това бяха глупости?

— Баща ми пиеше твърде много. Беше… трудно. Дори когато беше с нас, всъщност не беше там. Но това, да застрелям напълно непознат човек, нямаше да помогне особено.

— Тогава какъв беше смисълът да разправяш цялата тая простотия?

— Смисълът? Смисълът е в това, което се случи.

— Това пък какво трябва да значи, по дяволите?

— Божичко, лейтенанте! Просто се опитвах да задържа вниманието на Дърмот достатъчно дълго време, та да можеш да използваш тая бутилка в ръката си.

Нардо го гледаше безизразно, като че информацията не пасваше точно на празните места в мислите му по темата.

— А онова за детето, дето го блъснала кола… това също ли беше простотия?

— Не. Истина е. Казваше се Дани. — Гласът на Гърни пресипна.

— И никога не хванаха шофьора?

Гърни поклати глава.

— Никакви улики ли нямаше?

— Един от свидетелите каза, че колата, която удари момченцето ми — червено беемве — през целия следобед била паркирана пред един бар наблизо. И също, че мъжът, който излязъл от бара и се качил в нея, очевидно бил пиян.

Нардо обмисли чутото.

— Обаче никой в бара не успял да го идентифицира, така ли?

— Твърдяха, че никога преди не са го виждали.

— Преди колко време се случи?

— Четиринайсет години и осем месеца.

Помълчаха в продължение на няколко минути, после Гърни отново заговори с нисък и колеблив глас:

— Водех го към детската площадка. Пред него на тротоара се разхождаше един гълъб, а Дани вървеше след него. Само наполовина бях там в онзи момент. Умът ми бе съсредоточен върху пореден случай на убийство. Гълъбът слезе от тротоара на пътя, а Дани го последва. Докато видя какво става, вече бе прекалено късно. Всичко беше свършило.

— Имаш ли други деца?

Гърни се поколеба:

— Не и от майката на Дани.

После затвори очи и нито един от двамата не проговори за известно време. Накрая Нардо наруши тишината:

— И така, няма съмнения, че именно Дърмот е убил приятеля ти?

— Никакви — отговори Гърни. Изуми го изтощението в гласовете и на двама им.

— Другите също ли?

— Така изглежда.

— Защо сега?

— Ммм?

— Защо е чакал толкова време?

— Възможност. Вдъхновение. Чак сега е попаднал на нещо ценно. Аз лично предполагам, че са му възложили да създаде система за сигурност за защита на базата данни на някоя голяма здравноосигурителна компания. Може би му е хрумнало да напише програма, с която да измъкне имената на всички мъже, които са се лекували от алкохолизъм. Това му е послужило като отправна точка. Подозирам, че възможностите са започнали да го обсебват. Накрая е решил да пусне въдицата, да провери колко от хората в списъка му са достатъчно уплашени и уязвими, та да му изпратят онези чекове. Мъже, които да може да измъчва с гадните си малки стихчета. По някое време е измъкнал и майка си от клиниката, където държавните служители са я подслонили с помътен разсъдък след нападението.