Джон Вердън - Намисли си число

— За какво всъщност си мислиш? — питаше го понякога тя, оставяше настрани плетката си и го поглеждаше право в очите.

— Какво искаш да кажеш? — питаше в отговор той, макар да знаеше прекрасно какво има предвид.

— Просто не е възможно да се интересуваш от такава безсмислица! По-добре разбери какво в действителност те притеснява.

Разбери какво в действителност те притеснява.

Определено бе по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Какво в действителност го безпокоеше? Безкрайната неспособност на разума да се справи с животинските страсти? Това, че правосъдната система е клетка, която вече не може да задържи дявола, точно както ветропоказателят не може да спре вятъра? То си беше там и гризеше останалите му чувства и мисли като плъх, скрит някъде в потайните кътчета на ума му. Когато се опита да определи най-острия проблем сред хаоса на изминалия ден, се изгуби в море от носещи се безцелно образи. Когато пробва да изчисти ума си — да се отпусне и да не мисли за нищо — две от картините отказаха да изчезнат.

Първата бе на жестокото удовлетворение в очите на Дърмот, когато бе рецитирал отвратителните рими за смъртта на Дани. Другата бе на обвинението, което Дърмот хвърли по собствения си баща в театралния разказ за нападението над майка си. Това не беше просто роля. Под играта и преструвката се бе надигнал съвсем истински, ужасен гняв. Дали това в действителност означаваше, че и той мрази баща си? Дали яростта, която бе избухнала и го бе подтикнала да измисли онази грозна история, не бе всъщност потиснатият гняв от изоставянето? Свирепото отрицание на детето, чийто баща не правеше нищо, освен да работи, спи и пие, баща, който винаги изчезваше в далечината и когото никога не можеше да стигне? Гърни се стресна колко много — и от друга страна — колко малко общо имаше с Дърмот. Или пък бе обратното — пушилка, с която да скрие вината, че бе изоставил този студен, оттеглен в себе си мъж, когато той бе остарял? Че се бе постарал да няма нищо общо с него? А може би бе отместена върху друг обект себеомраза, произлизаща от собствения му двоен провал като баща — фаталното му невнимание към единия му син и съзнателното отбягване на другия?

Маделайн вероятно би казала, че отговорът може да е всеки от горните, всичките заедно или нито един от тях, но което и да е вярно, просто няма значение. Важното е да правиш онова, което вярваш, че е правилно — точно сега и точно тук. А ако тази идея бе прекалено плашеща и обезсърчаваща за него, тя би му предложила да започне, като се обади на Кайл. Не че особено харесваше Кайл — всъщност изобщо не бе така, смяташе поршето му за глупаво, а съпругата му — за твърде претенциозна — но според Маделайн личните симпатии винаги идваха на второ място, след като първо сториш правилното нещо. Известно време Гърни с възхищение разсъждаваше за това как един толкова спонтанен човек като нея същевременно успява да води толкова принципен живот. Именно тази й способност я правеше онази, която беше. За него тя бе пътеводна светлина, фар в собственото му мрачно съществувание.

Правилното нещо в точно този момент.

Вдъхновен от тези мисли, той отби на просторното, макар и мърляво място пред една стара ферма. Извади портмонето, в което държеше номера на Кайл. (Така и никога не записа името му в системата за гласово разпознаване, макар този пропуск да караше съвестта му да потръпва.) Това, да му се обади в три часа сутринта, може и да бе лудост, но алтернативата бе по-лоша: щеше да отложи обаждането, после още веднъж, а после да реши, че няма смисъл да се обажда въобще.

— Тате?

— Събудих ли те?

— Всъщност, не. Буден съм. Добре ли си?

— Добре съм, да. Аз, ъъ… просто исках да поговоря с теб, да ти върна обаждането. Не се справям добре с това, май се опитваш да се свържеш с мен от доста време.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Знам, че ти се обаждам в малко странен час, но да, добре съм, не се безпокой.

— Чудесно.

— Имах гаден ден, но в крайна сметка всичко свърши добре. Заради това не ти се и обадих по-рано… Забърках се в една ужасна каша. Но това, разбира се, не е извинение. Имаше нужда от нещо ли?

— Каква каша?

— Какво? А-а, обичайната, разследване на убийство.

— Мислех, че си се пенсионирал.

— Така беше. Тоест, така е. Но се оказах замесен, защото познавах една от жертвите. Дълга история. Следващия път като се видим, ще ти разкажа всичко.

— Леле, пак си го направил!

— Какво да съм направил?