Майкъл Ридпат - Борсови игри

Хамилтън само сви рамене.

Аз се поуспокоих.

— Впрочем, както и да е. Всичко свърши.

Тънка усмивка плъзна по устните му.

— Не, не е свършило.

Гласът му звучеше абсолютно уверено.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще скъсаш тия квитанции. Още сега.

Не, нямаше да направя това за нищо на света.

— Защо?

Той отново се усмихна и вдигна телефона върху съседното бюро. Набра четиринадесет цифри. Америка.

— Дик, ти ли си? Хамилтън се обажда. — Той слуша няколко секунди отговора на Вайгел. — Слушай внимателно, Дик. Тук може да възникнат малко проблеми. Не мога да ти обясня веднага всичко. Но ако не се обадя до пет минути, свържи се с твоя човек и задействай плана за включване на Кати в играта. След това се махай от офиса си и изчезвай. Разбра ли?

Последва нова пауза, през която Вайгел му отговаряше бързо. Хамилтън погледна часовника върху стената.

— Окей, сега е един и тридесет и три минути местно време. Ако не ти се обадя до един и тридесет и осем, пускай плана в действие. — Затвори телефона и се обърна към мен. — Погрижих се за Кати още от момента, в който тя сподели с мен, че мисли дали да не каже на шефовете си за Кеш и Пайпър. И като предпазна мярка наредих на Вайгел да организира някой, който да я държи под око, така че всяка секунда да ни е подръка, в случай че ни се наложи да се отървем от нея.

Внезапно изстинах целият. Кати! В момента беше някъде в Ню Йорк, но не беше сама. Някой вървеше по петите й, наблюдаваше я, очакваше всеки миг сигнал от Вайгел да я убие. Нямах право да го допускам, не и след убийството на Деби.

Но дали не блъфираше? Допусках, че при критична ситуация като тази е способен да импровизира нещо такова. Но дори да блъфираше, беше толкова убедителен, както когато казваше истината.

Хамилтън долови хода на мислите ми.

— Знаеш, че не се шегувам — предупреди ме той. — Но така или иначе, не можеш да поемеш риска, нали? Възможно е и да лъжа, но ти не би рискувал живота на Кати, за да разбереш това.

Беше прав. Двамата с него бяхме изпадали в много ситуации, където заедно бяхме поемали пресметнат риск. Щеше да е глупаво от моя страна да вдигам залога и той знаеше, че няма да го направя.

Погледът му не се отделяше и за миг от лицето ми, прочиташе всичко върху него. Той се усмихна.

— Значи я обичаш, а? И тя е за теб нещо повече от една обикновена агентка по продажбите? — Той се изсмя. — Добре, добре. Сега ще скъсаш квитанциите, нали?

Бях безсилен. Той беше прав, разбира се. Нямах избор. Но самата мисъл ми беше ненавистна. Ненавистно ми беше, че ме е надиграл точно когато бях само на една ръка разстояние от финала. Стоеше пред мен, леко усмихнат, пресмяташе всички варианти и избираше най-точния. Както винаги.

Трескаво погледнах часовника. Един и тридесет и пет. Оставаха три минути преди да се обади на Вайгел.

— След като скъсаш тия квитанции, напиши няколко нови, с които изкупуваш дела на „Финикс Просперити“ в ПССП на стойност двайсет милиона долара, който трябва да прехвърлиш в същия ден. Искам да кажеш на администрацията да обработи веднага сделката и да ти се обадят когато прехвърлянето на активите бъде потвърдено. Аз ще наблюдавам.

Обмислих последните му инструкции. По този начин той в крайна сметка не позволяваше „Финикс Просперити“ да загубят двайсетте си милиона.

Той продължи.

— Ще телефонирам на Дик Вайгел всеки пет минути. Ако само опиташ някакъв номер или аз не му се обадя, Кати е мъртва.

Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго, освен да постъпя така, както ми нареждаше. Седнах на бюрото си и издърпах няколко празни квитанции. И точно в този момент линията светна. Хамилтън протегна ръка да ме спре, но за миг закъсня.

— Да? — казах аз.

— Пол, обажда се Робърт Дени.

— О, здравей.

— Знам, че в момента не можеш да говориш — изрече бързо той, — но вече всичко е готово. Можете да идвате с Хамилтън и Роб. Полицията е при нас и чака.

— Не е Пауел, нали? — попитах аз.

— Инспектор Пауел също е тук, но съм довел и шефа му. Има и двама души от отдела по борба с измамите от особено голям мащаб. А ФБР са готови всеки момент да пипнат за врата Вайгел в Ню Йорк.

Хамилтън не можеше да чуе какво ми казва Дени, но ме наблюдаваше внимателно. Погледнах часовника. Един и тридесет и седем. Хамилтън проследи погледа ми и ми напомни:

— Има още една минута.

— Точно пред офиса му ли го чакат?

— Задръж така — каза той. Дочух някакви приглушени гласове от другия край на връзката. Продължи сякаш цяла вечност. Наблюдавах как стрелката на секундарника се върти по циферблата, запътена съм числото дванайсет. Знаех, че часовниците ни са точни до секундата и се надявах, че часовникът на Вайгел не избързва.