Майкъл Ридпат - Борсови игри

Същия ден Хамилтън, Роб и аз трябваше да посетим кантората на Дени, веднага след обяд. Дени беше обещал да събере комисия по посрещането на Хамилтън. Очаквах с нетърпение да стана свидетел на представлението.

Бях доволен от себе си. Бях надвил Хамилтън в собствената му стихия. Не можех да върна Деби към живот, но поне нейният убиец щеше да си получи заслуженото от правосъдието. „Де Джонг“ щяха да си получат парите обратно, а аз щях да избегна обвинението в убийство. Както и да го погледнеше човек, резултатът беше добър.

Върнах се на бюрото си, стиснал в една ръка сандвич, а в другата чаша кафе. Кафето от закусвалнята беше много по-добро от боклука, който се процеждаше от автомата в коридора. Стюарт също беше изчезнал някъде за сандвич. Единствените двама души в залата бяха Хамилтън, който беше заровил глава в някакви документи, и Роб, който дъвчеше сандвича си, надвесен над броя на „Файненшъл Таймс“.

Седнах на стола и протегнах ръка към квитанциите.

Нямаше ги.

Трескаво разрових документите по бюрото си. Прегледах и купчината с проспекти. Да не ги бях отнесъл горе в администрацията? Не. Да съм ги пъхнал в куфарчето си? Бях сигурен, че не съм, но въпреки това проверих и там. Нямаше ги.

Спомнях си добре какво бях направил с тях. Бях ги оставил отворени върху бюрото. А сега ги нямаше.

Сърцето ми заби бързо. Поех си дълбоко дъх и вдигнах глава.

Хамилтън беше застанал зад мен. Държеше квитанциите пред себе си.

— Какво е това, Пол? — запита той съвсем спокойно.

Изправих се и се подпрях върху бюрото, без да откъсвам очи от лицето му. Опитах се да говоря равнодушно.

— Тези сделки връщат на „Де Джонг“ парите, вложени в „Тремънт Капитал“

— Умно — каза той.

Вдигна поглед и го заби в мен. Студените му сини очи ме пронизваха, пробивайки крехката ми защита, добирайки се до най-съкровените ми помисли.

Той разбра, че знам всичко.

— Ти си създателят на „Тремънт Капитал“ — казах аз. Гласът ми прозвуча слабо и отдалечено, сякаш беше на друг човек. — Ти уби Деби.

Хамилтън не мигна.

Гневът внезапно експлодира в мен. Как бе посмял да направи това? Как бе посмял да постъпи така с мен? Човекът, въвел ме в професията, на която бях решил да посветя живота си, който с такова търпение ме бе обучавал на всички тънкости в търговията с ценни книжа, който ме бе окуражавал да давам всичко от себе си, се бе оказал най-вулгарен крадец и убиец. Въпреки, или може би именно поради своето хладнокръвие, Хамилтън за мен беше повече от шеф — беше ми духовен учител, еталон за подражание, баща. И през цялото това време ме е манипулирал, докато накрая бях станал твърде опасен и ме беше изоставил.

— Защо го направи? — изсъсках аз през стиснати зъби. До такава степен бях излязъл от себе си, че думите с мъка се изтръгваха от устата ми. — Защо трябваше да правиш тая гадост? Защо съсипа всичко, създадено тук? Защо уби Деби? — Гласът ми се задави.

— Спокойно, момчето ми — произнесе Хамилтън. — Прекалено си емоционален.

Това вече ме накара да загубя разсъдък.

— Какво искаш да кажеш с това „спокойно“? — изкрещях аз. — Не разбираш ли какво си направил? За теб това сигурно не е нищо повече от някаква игра, нали? Всички ние сме късчета картон, които разместваш в някаква безкрайна игра, така ли? Но ние сме хора, живи хора, от плът и кръв, и ти не можеш просто така да ни размяташ.

Прекъснах да си поема дъх.

— А аз те уважавах. Господи, как те уважавах! Направо не мога да повярвам как съм могъл да бъда толкова глупав. Не мога да разбера защо не ме уби.

Погледът на Хамилтън не трепваше.

— Прав си — каза той. — Трябваше да те убия. Допуснах грешка. Бях прекалено мекушав. За нещастие Деби трябваше да умре, но това беше единственият изход.

Прииска ми се да го ударя с всичка сила, но се сдържах. Хвърлих поглед към Роб, който седеше на стола си, без да сваля очи от нас.

— И той е вътре, нали? — произнесох с презрение. Хамилтън явно му беше заповядал да каже на полицията, че аз съм убил Деби.

— О, Роб е просто един поизплашен човек, злоупотребил с вътрешнофирмена информация — каза Хамилтън. — Направил е някакви си пет стотака от акции на „Джипсъм“ и сега трепери от страх да не изгуби работата си, също като теб. Така че го помолих да разкаже на полицията една малка история. Да ти кажа между другото, не ми коства особени усилия да го убедя в това. Мисля, че не те обича много.

Роб почервеня целият при тия думи и се сви на стола си.

— И сигурно ти си подхвърлил обицата на Деби в апартамента ми, нали?