Ivan Vazov - Videno i chuto

Но дядо Йоцо не се задоволяваше с тоя отговор. Той пита началникът как е пременен, как ходи, носи ли сабя. Разправят му.

– Та и сабя ли носи?…

И той въздиша от радост.

"Ще го видим, като дойде" – мисли старата му глава и се тресе.

Пристигна началникът и спря у Денкови.

Денковата къща – едничката в селцето по-прилична, на две ниски катчета, измазана с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло, с тесни стълбици отвън – беше отредена от селото да приеме високия гост.

Затече се и дядо Йоцо към Денкови, тупа с тояжката си по плетената вратня и вика:

– Денко, тука ли е гостът?

Денко го вижда и се понамусва:

– Тука е, дядо Йоцо. За каква работа идеш? Началнико е уморен, остави го сега!

– Абе кажи му да излезе за един час! – дума старецът и тупа с тояжката си по двора, отивайки към стълбиците, що водят на одърчето.

– Що си тъй припрян? За кого, за какво дириш началнико? – пита домакинът.

– За никого, за мене си, тъй… кажи му: "Дядо Йоцо слепият иска да те види!"

– Да го видиш? – усмихва се горчиво Денко и си дума: – Ще го видиш ти, когато си видиш муцуната в кладенеца.

Но старецът настоява. Той тупа вече с тояжката си по първото стъпало на стълбите. Старата му глава се тресе.

Домакинът влиза при началника и му обажда, че един вдетинен старец, слепец, го търси.

– За каква работа? – пита началникът.

– Иде да те види.

– Да ме види?… И сляп, казваш?…

– Сляп от пет-шест години. – И той му разправи как дядо Йоцо ненадейно изгубил зрението си, когато братушките да дойдат.

– Беше заможничък и разбран челяк – допълни Денко, – но нали даде господ, ослепя, кой знае от какво… Сега гледа, ама не види… Вика се, умрял човек… Защо си го не прибере господ! Добре, че остави имотец – държава, стокица, – та го гледат син му и снаха му. И добре го гледат челяко…

– Любопитно – каза си началникът, – нека дойде! Не, чакай да изляза!

И той излизе на одъра и слезе по стълбите.

Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.

Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.

– Какво има, дядо? – попита началникът приветливо.

Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.

– Ваша милост ли си, синко?

– Аз съм, дядо.

– Пашата ли?

– Той, същият – каза началникът усмихнат.

Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.

– Господи, видох! – продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.

Па се поклони ниско и рече:

– Сега прощавай, синко, че ти направих труд! – И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение – българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял "българското" – една лучица от "българското" – и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.

Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!

"Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам" – мислеше си той.

И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.

Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.